Сахаров сгреши и в спора си със Солженицин. Сега, отчитайки опита от изминалите години, е ясно, че не е било нужно да се придава такова огромно значение на правото за емиграция. Това право е безпокоило преди всичко хората, готови лесно да нарушат чуждите права – емигриращите в Израел. Реализацията му не помогна на народа на Русия: за мнозинството от хората правото на емиграция се отнасяше към онази категория права, към които е и правото на шифрована сметка в швейцарска банка. Сахаров го постави в основата на исканията си - както подобава на вожда на буржоазна революция.
Това право имаше универсален характер само на вид, а на дело ставаше дума за две тясно свързани категории хора – евреите, готови да избутат палестинците в пустинята в името на своето материално благополучие и космополитичната интелигенция, стремяща се по-скоро да продаде знанията си, получени в съветските ВУЗове. Сега вече е ясно, че цялата тема за (еврейската) емиграцията беше повдигната от Америка и Израел за осъществяване на определени цели: от ционистите - за привличане на емигранти, от американците - за дестабилизация на съветското общество. Щом целта – свободната емиграция – бе постигната и желязната завеса вдигната, на мястото й веднага се спусна пластмасова – от другата страна. Сега САЩ не пускат заминаващите в същата тази Америка, която се “бореше” за свободното им излизане. Не пускат даже с покани – страхуват се, че дошлите ще останат. Пита се защо беше нужна поправката Джексон-Веник? Само за това да подмамят със САЩ тръгналите да се изселват съветски евреи в Израел?
Ако говорим за правото на туристическо пътуване в чужбина, то е сродно на правото за притежаване на видеомагнетофон или на японски цветен телевизор – т.е. то се отнася само до състоятелните хора. Пропагандната кампания в демократичния печат с веселите описания на работници, отиващи в отпуск не в Сочи, а в Ривиерата, беше призвана да помогне само на хората с връзки на Запад – при сегашния курс на долара въобще не може да се мисли, че работниците ще тръгнат да почиват в западни курорти.
Западният печат издигна в кумир правото на излизане от СССР, тъй като страните от Запада богатеят от възможността да приемат гости или стойностни експерти от страните на “Третия свят”. В същото време никой не говори за правото на влизане в тези страни – даже за правото на посещение.
И тук, както и по другите въпроси, Сахаров тръгна направо по пътя, посочен от западната преса, от западното “организирано” обществено мнение. Може би, както намеква Солженицин, той се поддава на пагубното влияние на жена си. Ето един характерен цитат от Солженицин: “Отдавнашните многомесечни усилия на Сахаров в подкрепа на емиграцията от СССР - именно на емиграцията и при това едва ли не на първо място пред всички останали проблеми - са били навеяни... от волята на близките му и са отстъпление пред чуждите замисли” (Знамя, 1991, бр. 2, стр. 183).
Г-жа Бонер
Обликът на Елена Бонер ясно се обрисува на страниците на мемоарите и този образ е още по-малко симпатичен, отколкото би могло да се очаква. Сахаров рисува своята “Люся” като истерична, склонна към припадъци, упорита жена от типа на Новодворска: и двете страдат от астеничен синдром, както би казала Кира Муратова, лесно дават воля на ръцете си и са склонни към напълно безумни изявления. И двете считат, че чак до август сме живели в епохата на комунистическа диктатура, когато комунистическите босове ежедневно са влачили на екзекуции и мъчения невинните дисиденти. С други думи, тяхното възприемане на реалността явно е неадекватно на действителната.
Съдейки по текста, г-жа Бонер се е старала да изпита докрай търпението на тогавашните власти. Например, не са я пускали в залите на съда: “В този момент Люся удари по лицето цивилния здрав дангалак”, а когато я задържаха, “започна да иска лекар да освидетелствува нанесените й (така е в текста) побои” (Знамя, 1991, бр. 3, стр. 121). Или: “Люся отблъсна милиционера: Пусни ме, фашист!” (Знамя, 1991, бр. 2, стр. 155). Нейните претенции за авторските права на Сахаров след смъртта му, съдейки по текста, се основават на пълното господство над Сахаров, докато е бил жив. “Люся веднага ме наруга за това, че съм се съгласил да водя беседата без нея” (Знамя, 1991, бр. 4, стр. 131). Така “през май 1984 год. и начиная от 16 април 1985 год.” великият борец е “правил гладна стачка с искане да се разреши на Люся пътуване в чужбина за среща с майка й, децата, внуците и за лечение” (Знамя, 1991, бр. 4). В това има нещо анекдотично, както и в неговите гладни стачки за излизане в чужбина на балдъзата му, за което навремето така злобно писа Зиновиев. Още един анекдот – опитът й да откаже Нобеловата награда за мир от името на покойния си мъж, когато лауреат стана и Горбачов.
Въпреки че тя, разбира се, е виновна, и самият Сахаров не е невинен: защото нито един мъж не позволява на жена му да го управлява, ако това не му е удобно (както каза парижки емигрант по отношение на Синявски и съпругата му).
Валенберг
Сахаров “кълвеше” на всички примамки на западната пропаганда. Той дори се занимаваше с издирването на Раул Валенберг, тази антисъветска чаша на Граала. Сега, когато е доказано извън всякакви съмнения, че Валенберт е умрял още през 1947, както и са твърдели хората от НКВД, е особено ясно, че този мит се е поддържал главно от западните и от израелското разузнавания.
В този мит имаше нещо дълбоко неморално: двама шведи, близки до шведското кралско семейство, са спасявали евреите в окупираната Европа и двамата са загинали, но единият е забравен, а с името на другия са назовани безброй улици и паркове. Валенберг е сътрудничел на американското разузнаване и е загинал в мазетата на КГБ. Бернадот, спасил къде-къде повече евреи, се опита под флага на ООН да примири палестинците и израелците и беше убит от терористичната група ЛЕХИ, ръководена от неотдавнашния премиер на Израел Ицхак Шамир. Разликата в посмъртната съдба показва, че на творците на мита е била безразлична съдбата на евреите в дните на нацизма, безразлична им е и съдбата на Бернадот и Валенберг – става дума само за борбата със Съветския съюз и подкрепата на плановете на Израел. И тук ние говорим за фактите – Сахаров застава зад една преднамерена политическа лъжа, когато е газил през просото в издирване на отдавна починалия Валенберг, както се изясни в наши дни.
Израел
Сахаров подкрепяше Израел, без което той, разбира се, не би получил американска поддръжка и даже стотиците убити палестинци, жени и деца не го смущаваха.
Ето два примера:
Израелският дисидент Уди Адив излежаваше осемнадесетгодишната си присъда в изолатора Рамла и никой от защитниците на Сахаров не се затревожи за него.
След това, в най-големия разцвет на славата на Андрей Дмитриевич, към него, “бащата на съветската водородна бомба”, напразно се обръщаха с молба да окаже помощ на Мотя Вануну*, друг израелски дисидент, разкрил тайните на израелската атомна бомба, похитен от израелското военно разузнаване и излежаващ присъда в единична килия – Сахаров не представи никакви искания пред произраелски си привърженици.
Затова пък разгонването на демонстрацията в Тбилиси, събитие, според нашите израелски мерки, достатъчно обикновено (у нас армията убива толкова хора всеки месец, ако ли не всяка седмица) го възмути. Сега знаем, че неговата – и на други демократи – позиция във връзка с Тбилиси породи “тбилиския синдром” и се превърна в кръв в Ош, във Фергана и на други места.
Произраелската позиция на Сахаров е индикатор за влиянието на ционистките кръгове върху съветската интелигенция. Нещата се подреждат така, че след гражданската война и масовата емиграция на руската интелигенция и дворянство грамотните евреи в много отношения заеха нейното място и се превърнаха в новата руска интелигенция. Докато не съществуваше Израел, докато ционисткото движение беше маломощно, не възникваше противоречие между интересите на Русия и тази нова класа. Но щом ционисткото движение заякна, се появи слабостта: ограничената лоялност на новата образована класа.
В епохата на тоталното господство на ционистите в западните и на първо място в американските средства за масова информация възникна спояване между външните ционисти и вътрешните руски демократи. Само стопроцентовият привърженик на ционистите получаваше положителен отзив. Това заплашваше с гибел Русия – образованата й класа, в който евреите бяха голям процент, измени на интересите на своя народ. В този смисъл е символично, че алеята в Йерусалим, помпозно наречената на Сахаров, води към градското гробище.
Култът към Сахаров в демократичното движение беше неизбежен: почти единствен в това движение той принадлежеше към дисидентството, а не към ЦК или апарата на ЦК, както останалите влиятелни демократи. Навярно лично той е бил порядъчен човек, но и той е страдал, както и другият, къде-къде по-важен политик от времето на перестройката, от “синдрома на Садат” (по думите на един израелски журналист): опияняваше го вниманието на американската преса, той изпадаше в упоение от “радиогласовете”, възпяващи подвизите му. Те го хвалеха, обкръжаваха го с “със заминаващи емигранти за Израел” – и тези два фокуса напълно въвлякоха Андрей Дмитриевич в орбитата на западната антисъветска агентура.
Едва през последната година от живота си Сахаров се сблъска със своите кукловоди-американци, които незримо го водеха в нужната за тях посока в продължение на много години. Сега вече му беше дадена възможността да разбере, че са го използували в политическата си борба, без въобще да се интересуват от политическите му възгледи. Той се опита да разубеди американците да се откажат от СОИ (Стратегическая оборонная инициатива – “звездни войни”), но, разбира се, те не му обърнаха внимание. “Рейган ми направи впечатление на обаятелен човек. Опитах се да говоря с него за проблема идеите им за “звездни войни”, но той някак си се измъкна от аргументите ми и повтаряше все едно и също – че тази инициатива ще направи мира по-безопасен... Основното, което движи Телер, е безкомпромисното недоверие към СССР”. Не му се удаде да повлияе и на Буш: на сахаровския призив да се откаже от използуване на ядрено оръжие Буш Старши му показва семейна фотография и заявява: “Не искам тяхната гибел”. Опитът от иракската война, когато Америка се готвеше да нанесе ядрен удар по Ирак, показа колко струва такава демонстрация на семейни снимки. И така, Сахаров можеше да влияе – и то донякъде - само у дома, в страната, където той все повече се възприемаше като представител на Запада. Какво ще кажете за следната сцена (Знамя, 1991,бр. 10, стр. 87): Горбачов отказва среща с бежанци-турци, тъй като бърза за среща с канцлера Кол. Сахаров крещи по телефона: “Предайте на Михаил Сергеевич, че той няма да отиде никъде, аз ще се обърна към Кол да отмени посещението на Горбачов!”.
Само едно нещо не можа да направи академик Сахаров – смъртта му попречи да скара Съветския съюз и Китай. След Тянънмън той настояваше да се отзове посланикът на Пекин и да се осъди Китай. След смъртта му тази важна за САЩ задача остана неизпълнена. Но само тя. Всички други задачи бяха осъществени: Съюзът се разпадна - Компартията си отиде - отбраната е разрушена - емиграцията свободно тече към Израел…
Затова, мисля аз, напълно естествено е, че името на Сахаров е увековечено в Америка и Израел – защото починалият академик се стараеше за тяхното благо.
Атомната бомба
Академик Сахаров доста се стараеше да вкара ядрения джин обратно в бутилката. Беше време, когато и аз приветствувах такова решение: нали тогава на страната на слабите и угнетените като стена стоеше мощният Съветски съюз. Тогава съветската ядрена мощ беше напълно достатъчна. Сега, когато второто ядрено копче попадна в ръцете на оръдие на Вашингтон, ситуацията се измени. Иракската война показа, че сега нищо не връзва ръцете на САЩ. Затова в наши дни разпространяването на ядреното оръжие стана важна и позитивна цел.
И в това няма нищо аморално – нали почитаният от демократите Израел владее стотици единици ядрено оръжие, в това число и насочени към Одеса, Баку и Москва. Академик Сахаров никога не е изисквал ядреното разоръжаване на Израел, чиято атомна мощ вече превъзхожда силите на Франция и Англия и отстъпва (засега) само на Америка и Русия. Може би след Хирошима ядрените сили на Израел първи ще бъдат използувани на планетата: Израел заплаши с атомно оръжие Египет през 1973 год. и Ирак през 1991 год. Макар че и Египет, и Ирак са подписали договора за неразпространяване на ядреното оръжие, никой не ги защити от ядрения шантаж на Израел. При тези условия - когато вече не съществува съветска противотежест – необходимо е да се даде възможност на страните от “Третия свят” да изградят свой, независим (от САЩ) ядрен щит, тъй като американо-израелската експанзия може да бъде ограничена само така. Бомбата е нужна и на другите бивши и бъдещи приятели на Русия – на Ирак, на Либия, на Куба - за да сдържа ръцете на американските агресори.
Днес Русия се разпадна на десетина държави: сред тях са Рус Киевска, Рус Московска, Рус Бяла и Средна Азия. Враговете на Русия искат да скарат тези държави-приемници. Затова е замислен спорът за Черноморския флот, макар и да е разбираемо, че нито една от тях не може да претендира за всички богатства на убитата държава: “Ти си убил, ти ще наследиш?” – както е писал пророкът. Цинизъм повява от думите на Елцин: “Черноморският флот беше и ще бъде руски” – като че ли Киев, Рига, Тифлис и Варшава са били по-малко руски от Черноморския флот. Не, не е равна Русия. в скоби1 (така са нарекли своя улус2 Елцин и Хасбулатов) на Русия. Но главната цел на враговете на Русия е да скарат руските граждани и народите на Изтока.
Още преди августовския преврат писах: “В случай на победа на лагера на Старовойтова, Нуйкин, Малгин и прочие между Русия и мюсюлманския Юг ще бъде вбит клин. А това е отдавнашна мечта на всички врагове на Русия - в частност, на ционистите”.
Сега московските наследници на СССР се стараят да дестабилизират азиатските републики: преданите им телевизия и преса предизвикаха гражданска война в Таджикистан и няма съмнение, че мразят и другите управници на мюсюлманските републики. Те се позовават на демокрацията, но демокрацията няма нищо общо с това: когато, както е в Алжир, в мюсюлманска страна побеждават антикомпрадорски сили, американо-израелският блок се стреми да го свали. Един от идеолозите на израелското лоби в Америка, професор Амос Пърлмутер, в програмна статия във “Вашингтон пост” (21 януари 1992 год.) изтъква: “Движенията на протест (против американското и компрадорското господство – И. Ш.) в мюсюлманските страни не трябва да се смесват с демокрацията, дори ако за тях гласува преобладаващо болшинство: те трябва да се мачкат, докато са малки”.
Този принцип, несъмнено, ще бъде приложен и към Русия, ако при следващите избори победят патриотични антикомпрадорски сили: никога няма да им позволят да дойдат на власт. А тъй като е неизвестно къде ще бъде пробит антикомпрадорския фронт, още по-необходима става тактиката за разпространяване на ядреното оръжие за защита на бъдещето на Русия и човечеството.
Китай, макар и да граничи с Русия, не встъпва във взаимодействие с нея. Вероятно заради това дори авторитетният “демократ” Сахаров не успя да предизвика конфликт между тях. Трябва да се мисли - и занапред китайската граница ще остане граница на Евразия..
-
Антитезата
Антитеза на западняка Сахаров беше най-умният човек на днешна Русия – Лев Николаевич Гумилев3. За разлика от Сахаров, той никога не се е изказвал по актуални теми. Аз (и други) няколко пъти се опитвах да му изтегля с ченгел думите, но той винаги отказваше. Единственото изключение е идеята за съюза на Изтока с Русия, древния съюз между славяните и тюркските степи, която той ясно изрази в “Дружба народов” (1990, № 6, с. 190) на някаква скучна “кръгла маса”, сред сдъвкани мисли и измъчени разсъждения на обикновените автори на това списание, където думите му сияеха със своеобразието и безподобността си. Според Гумилев “монголо-татарите оставят на Русия степната си доблест и вярност, което й осигурява победата на Русия над Наполеон и бъдещия разцвет на руската литература. Руснаците не натрапват културата си на тюрките, а установяват добри отношения с тях. А те не се сливат със славяните, а встъпват в симбиоза с тях, основана на взаимни симпатии”.
Гумилев привежда примери, когато тази дружба дава плодове: татарите защитават Новгород през 1269 год. от кръстоносците, а през 1406 год. защитават Москва от литовците, башкирците и калмиците помагат на Петър да победи шведите, азиатците-номади влизат с руската армия в Париж през 1815 год. и в Берлин през 1945 год., където ги “води искреността, а не сметката”. Съюзът с тях - основан на взаимно уважение и любов, а не на асимилация и поглъщане – е необходим и занапред, заключва Гумилев.
Тази концепция ми хареса много – нали съм израснал в Светата земя, където православните и мюсюлманите - двете основни групи коренно население (освен евреите-имигранти) – не просто прекрасно се погаждат едни с други, но и не усещат разлика между себе си. В Святата земя почти цялото коренно население преди победата на исляма е било православно и макар болшинството да е преминало към исляма, добрите роднински отношения се запазват и до днес. Когато през май 1995 год. израелски войник изстреля четири пълнителя от своя автомат “Галил” по иконите и кръстовете на яфската черква, яфските мюсюлмани излизат на протест. Във всички палестински организации мюсюлманите и християните са действували и действат заедно.
Палестинските евреи от ранното средновековие застават зад исляма против християнството, но в наши дни ционистките кръгове превърнаха омразата към исляма в свое знаме. За да оправдае стратегическата си значимост за западния империализъм, Израел - с помощта на проционистката преса в наши дни – създава и агресивно внушава “злобата” на “войнствуващия ислям”. След разрушаването на Ирак новата цел на Израел е разрушаването на Иран.
Народът и ландшафтът
На сахаровската концепция за “свободна емиграция” Гумилев противопоставя идеята за връзката между народа и местната природа – местния пейзаж. Според Гумилев, човекът е част от етноса (народа), а народът е едно цяло с местната природа. Според него, преселването на народите и групите предизвиква катастрофални последици, когато емигрантите попаднат сред чужд пейзаж – чужда природа. В общи линии Гумилев е прав – емигрантите от Европа разрушават природата на Северна Америка и унищожават фауната й. В Святата земя, толкова пострадала от масовата – по Сахаров – емиграция, палестинците са едно цяло с природата, а емигрантите-евреи й противостоят и я унищожават.
Умни специалисти-чужденци нанасят голям ущърб на руската природа, заливайки речните низини. Те разкъсват връзката на народа със земята, като се борят с “неперспективните” села, уедряват колхозите, централизират печенето на хляб и със строежа на многоквартирни домове на село. В резултат на господството на чуждоземния елемент в руското висше образование чисто местните специалисти се обучават по западен образец: без това не са получавали признание.
В наши дни чуждестранните специалисти от Международния Валутен Фонд унищожават местната природа и културата на всички страни от “Третия свят”, неспособни да се противопоставят на диктата му – и нещо чудно: специалистите на МВФ са напълно чужди на местната природа и етнос и целта им е съвсем друга: да подчинят на Запада страните от “Третия свят”. Това явление не е ново: някога селяните на Италия са били изместени от земята и се появяват едрите земеделски стопанства. Тогава Рим загива и мястото му заемат колонисти от Сирия. Във Византия селяните от Анатолия също са били изтикани от земите си, за да се създаде изгодно овцевъдно стопанство. След това в Анатолия идват турците и заемат опустелите земи. В наши дни експортните култури изместват традиционното стопанство почти навсякъде в “Третия свят”: това предизвиква глад, изкуствено разрастване на градовете и вълна от емиграция от страните на “Третия свят” в Европа.
Емиграцията от страните на Запада в страните от “Третия свят” е форма на империализъм. Така бяха завзети Америка, Австралия, Палестина, страните на Африка. Гумилев обяснява защо империализмът е пагубен и на екологично, а не само на икономическо равнище. Но вредна е и емиграцията от страните на “Третия свят” в страните на Запада. Успехите на крайно десните партии сред работническата класа в страните на Европа не са случайни – именно тези партии се обявиха срещу емигрантите от страните на “Третия свят”: нали те се конкурират с местните работници и понижават равнището на живота. Имиграцията на бедняците е изгодна за буржоазията, тъй като тя понижава заплатата и усилва конкуренцията на пазара на труда. Буржоазията не носи и социалното бреме, свързано с културния разрив: само пролетариатът живее в районите, където се заселват емигрантите. За работниците и бедните слоеве от населението в западните страни емиграцията на бедняците от страните на Третия свят се превръща в катастрофа: така вътрешният пролетариат се превръща във външен пролетариат.
Макар расизмът сам по себе си да е отвратителен, в този случай той изпълнява защитни функции за живия организъм на народа. Расизмът е болезнена реакция на отхвърляне на чуждото тяло. Ако нямаше расизъм, народите от Западна Европа биха загинали под натиска на емиграционните вълни. Неразбирането на това е историческа грешка на комунистическите партии като изразители на копнежите на пролетариата. Впрочем, и расизмът в страните от “Третия свят” е израз на антиимпериалистическите настроения на народите на тези страни. Учението на Гумилев позволява да се разбере същността на двете страни на емиграцията и да се поправят грешките. (Откъс)
