Колко пъти, минавайки по Новия Арбат, съм виждал тази сцена – провинциалистът се заглежда в играта “тука има, тука нема”. Той не знае, че в тази игра за наивник като него, печалбата е поръчана, той вижда как печелят другите, не разбира, че това е примамка и слага като залог своите с труд спечелени пари. Московчаните бързо подминават – те знаят, че е невъзможно да се спечели тази игра.

          В позата на такъв провинциалист, готов да встъпи в играта, сега стои Русия начело с най-добрите интелектуални сили на Свердловския обком. Названието на играта е “Заеми от МВФ и стабилизационен фонд на валутата”. И двете части не могат да се спечелят, при това то не е тайна за “гражданите” – за западните финансисти. Най-големият финансов вестник на Запада “Уол-Стрийт Джърнал” е посветил уводна статия на идеята за “стабилизационен фонд”, в която фондът се описва по следния начин: “Страната Мумбо-Юмбо решава да повиши курса на националната си валута – раковината – по отношение на долара. Тя заема долари и изкупува раковините  по висок курс. След известно време у нея остават раковини и голяма дупка – доларов дълг. В резултат доларовият курс на раковините пада, а дълговете остават. Това ще стане и в резултат на стабилизацията на рублата”. А тъй като всички долари от фонда все едно ще се утаят в швейцарските банки – там ще ги занесат новите руски бизнесмени – ще бъде справедливо тези банки да го финансират. Бъдете внимателни, господа бивши другари – пише органът на “акулите на Уол-Стрийт” – това е капиталистически заговор”.

          Този процес вече върви с пълна сила. От януари реалният курс на рублата се вдигна няколко пъти – отчитайки 500 и даже 1000-процентова инфлация. Усилията на правителството на Гайдар да повиши рублата предизвикаха очакваните последици – за последния месец износът от Русия спадна с 22 %, а вносът нарасна с 25 %. Става дума не за полезен внос – промишлени линии за производство – а само за внос на предмети за широко потребление. Парите, които се изливат в руската хазна, отиват за финансиране на европейската и азиатската лека промишленост  и погубват и без това умирающата лека промишленост на Русия. Когато парите свършат, Русия няма да има промишленост, но ще има огромен многомилиарден дълг.

          В това няма нищо ново. Погледнете схема номер 2 в английското финансово списание “Икономист”, като цяло занимаващо се с протачеровските монетарни и прогайдаровски позиции. Тя описва какво става със страните-получатели на “помощ”. Отначало те получават кредити и парите отиват при тях, но при условията на кредиторите – да се отворят пазарите за западни стоки, за западни идеологии, за компрадорски капитал, да се създадат възможности за износ на капител. След това парите се пропиляват, промишлеността се разрушава, а кредитите трябва да се връщат. И тук кривата става изцяло отрицателна – започва обратния трансфер на пари от длъжника към кредитора. Така за последното десетилетие богатите страни и банки (без да се броят частните компании!) са изнесли от бедните страни-длъжници 1300 милиарда долара – къде-къде повече, отколкото са внесли, пише Виктория Бритейн в английския вестник “Гардиан”. Отчетът на Програмата за развитие на ООН за 1992 прави равносметка: ежегодното салдо от изпомпването на пари от бедните страни към богатите е 21 милиарда долара.

          Но и вложените на Запад пари не остават в бедните страни – разхищават ги богатите и овластени граждани на бедните страни. Русия вече е опитала началния вкус на тази ябълка: за последните пет години Съветският съюз взе неизвестно колко, но немалко милиарди долари на заем. Дългът остана и правителството на Елцин го призна. Но самите пари “офейкаха” – според съобщения във вестниците, за това време около 200 милиарда долара са били изнесени от съветски и руски граждани зад граница и вложени в западни банки. През тези години малцина започнаха да живеят по-добре, но тези малцина можаха забележително да натрупат пари. Ще трябва да се разплаща народът – и тъкмо в това е смисълът на дълговете.

          За богатите граждани стана изгоден относително високият курс на рублата: сега техните безброй милиони рубли, получени от превръщането в налични на държавните безналичия и от машинациите от търговията с водка до подкупите, могат да се превърнат в “истински пари”. Именно на тях е нужна голямата измама, наречена “конвертируемост на рублата”. “Конвертируемостта” е пагубна за не твърде богатите страни: Франция “конвертира” валутата си едва преди няколко години. Финландия не е направила това и досега. В Израел въведоха конвертируемостта през 1977 год. след победата на десните партии на изборите и за три години инфлацията премина 1000-процентовата граница и - ако не беше масираната и безвъзмездна помощ на САЩ - страната въобще нямаше да се съвземе, макар че “конвертируемостта” беше ликвидирана доста бързо.

          Поддържането на висок курс за обмяна на парите е особено вреден за икономиката на страната. Нигерия, най-голямата и най-богата страна в Черна Африка с огромни запаси от нефт, едно време поддържаше висок курс на найрата, местната парична единица. За чужденците Лагос беше приказно скъп. Минаха няколко години, в течение на които пъргавите министри и бизнесмени, ползувайки се от високия курс на найрата, с куфари изнасяха валута от страната. Това не образен израз: в Лондонското летище Хитроу постъпваха жалби от нигерийци, загубили куфари с налични няколко милиона. В резултат найрата падна до земята, Нигерия се разори и стана твърде евтина за чужденците, жителите й до ден днешен връщат дългове, а бившите министри и бизнесмени сега живеят на бреговете на Женевското езеро, по-близо до парите си.

          Покойният филипински диктатор Маркос, един от най-богатите хора на планетата, натика страната си в дълговата яма и днес Филипините  връщат на богатите си кредитори по 6 милиона долара на ден. Половината от държавния бюджет  на страната отива за изплащане на дълговете. За да изплаща такива суми, страната изсича горите, унищожава селското стопанство, мачка бедните. В името на дълга всеки час умира филипинско дете – парите, с които трябваше да се осигуряват храна и лекарства, отиват на Запад, при хората, с които Елцин иска да играе на “тука има, тука нема”.

          Погледнете фигурата в “Икономист”: как се разпределя световният доход. От почти пет милиарда население на Земята на първия милиард принадлежат 83 % от общия продукт. През 1960 год. делът му беше “само” 70 %. При това основният механизъм за това “преразпределяне” бяха кредитите, т.н. “хуманитарна помощ” и политиката на Международния валутен фонд. Тези схеми ни помагат да разберем сегашното положение на Русия – днес Русия преживява не криза, а разцвет, тя върви по възходяща, положителна крива на паричния трансфер. За това свидетелствува и лавинообразното увеличаване на вноса, въпреки спадането на производството. Истинската криза ще започне след няколко години, когато кривата стане отрицателна.

          Но в това време хората, подмамили народа си на тоя път, вече ще живеят на брега на Женевското езеро.

          Още през 30-40-те години Мао правилно схваща, че населението на столиците в относително бедните страни е абсолютно корумпирано. Вместо да се стреми към властта в столицата, както правят руските болшевики, Мао взема властта в далечната провинция, създава там “освободена територия” и вече оттук потегля с войската си към столицата. Впоследствие този опит намира потвърждение във Виетнам и Камбоджа, където столиците последни падат в ръцете на народа. Столицата е място за среща на света на богатия и света на бедния и там от масата на богатите на пода падат доста трохи за бедните. Бедняците от столицата сравняват своето положение с бедняците от цялата страна и виждат колко по-добре живеят. Икономически те стават компрадорска лумпен-буржоазия и подкрепят едрата компрадорска буржоазия.

          Надяващите се на успех на митингите в Москва се утешават с илюзии.  Противостоенето между столицата и провинцията е нещо естествено във всички страни от “световното село” - в Москва това започва още при Лъжедмитрий*. Всяка власт – още повече властта на МВФ – може да си позволи да подкупи жителите на столицата.

          Мао е вярвал в духовното здраве на Китай и в неговата способност да прероди компрадорските елементи и да ги направи национални. За “Червените кхмери” в Кампучия (Камбоджа) е било ясно, че не могат да се справят с големия град-вампир, чието население е свикнало да живее за сметка на окупационните войски и “хуманитарната” помощ, и са изселили жителите на столицата в провинцията за превъзпитание.

          Между редовете ще отбележим, че “ужасите” на “червените кхмери” в общи линии е “партенка” на пресата на ЦРУ. Мнозинството от загиналите в Камбоджа са загинали от налетите на американската авиация – страната е била подложена на най-интензивната бомбардировка от времето на Корейската война и преди войната в Кувейт и че по плътност тя е превъзхождала бомбардировките на Германия – и в резултат глад, епидемии и разоряването, предизвикано от тези бомбардировки. Инициаторът на слуха за “двата милиона убити от Пол Пот”, французинът Жан Лакотюр се разграничи от тези числа, заявявайки (в “New York Review of Books”), че загиналите са хиляда пъти по-малко. “Червените кхмери” бяха азиатски вариант на Пугачов и Разин, те прехвърлиха селската война в корумпираната столица и до ден днешен към тях се отнасят така в Камбоджа.

          В бъдеще на въстаналия народ ще е необходима нова столица и времето ще покаже дали такава ще стане Нижни Новгород, Свердловск или друг град на Русия.

          Неотдавна списание “Знаме” завърши обширното публикуване на мемоарите на покойния академик Сахаров, проточило се почти година. То започна в смутния период на перестройката и завърши вече след победата на буржоазната революция. След август 1991 значението и влиянието на Сахаров рязко спадна – на победителите вече не бяха нужни призивите за спазване на правата на човека и гражданските свободи. Безполезно е да се гадае как Сахаров би се отнесъл към новата власт и дали би могъл да се спогоди с Елцин. Интересно ми беше да прочета мемоарите на този човек, всички благи намерения на когото неотклонно водеха към ада.

          Някога, преди цяла вечност, аз, младият дисидент, организирах кампания  по издигането на А. Д. Сахаров във Върховния съвет. Но наказват човека с изпълняване на желанията му и аз доживях до времето на Сахаров във Върховния съвет и до посмъртния му култ. Някъде в средата на 70-те години той загуби (без да забележи, разбира се) моите симпатии. Той беше твърде любим на САЩ, същите Съединени щати, които подкрепяха Пиночет в Чили, Сухарто в Индонезия, д’Обюсон в Салвадор и други майстори на мъченията. Изобретателят на оръжие доктор Сахаров сам стана оръдие в ръцете на САЩ.

          Бунтът му беше бунт на привилегирован и защитен човек и даже славата му се изграждаше главно върху термоядрени заслуги и титли. (Сахаров заемаше висока позиция в йерархическото съветско общество, а на Запад ценяха особено високо съветските “дисиденти” с титли – професор, академик, заслужил артист или син на министър или генерал.) За Сахаров се застъпи целият западен свят и не пестеше разходите, за да му направи по-приятни дните на заточението. Той приличаше на лидерите на Фронда – съветския принц Конде.

          Може да се каже, че в смутни времена историята издига два типа лидери – лъжедмитриевци и минини*: лъжелидери, водещи народа с гръмките си имена и титли – и истински лидери, възникващи в народния живот като Deus ex machina**. Чуждите държави неизменно залагат на първите, като на познати имена – по същия начин и в Москва те пият кока-кола, а не квас. В това отношение американците са непоправими – те винаги се хващат за гръмките имена, било то в Бирма (вдовица на национален герой), или Камбоджа (принц, когото някога самите те са свалили) или в Русия. Бившият член на Политбюро и първи комунист на Москва, а също създател на руската водородна бомба са типични лъжедмитриевци на смутната епоха, все още неродила своя Минин.

          Напечатаните в “Знаме” спомени ми дадоха възможност отново да проверя и съпоставя с реалността “феномена Сахаров” (Веднага ще направя уговорка, че тук и по-нататък  става дума за версията на списанието, дадена за печат от Е. Бонер и, може би, обработена в съответствие с нейните вкусове.). Повече от всичко дразни стилът – беден, повяхнал, банален. Казват, че стилът е човекът. Ако Сахаров е написал тези редове, то той е бил банален и плосък човек. Не ми се е случвало да срещна по-лошо написани мемоари. У покойния академик е липсвал усета за думата и почти всяка фраза от писанието му е доказателство за това. Да започнем по ред от началото: “Есента Люся пусна Таня и Рем с Мотя за няколко седмици да починат на юг... Похапнахме в ресторанта на пристана, чукнахме се с пепси-кола... Мотя много хареса тази газирана напитка, на нас също, току-що бяха започнали да я произвеждат в южните градове, като един от резултатите на отслабване на напрежението”. И така нататък - стотици страници еснафско описание на еснафски бит.

Афганистан

Но не само стилът злепоставя академика – по същество Сахаров зае неправилната позиция по всички проблеми. Не знам нарочно или неволно, но в тези броеве на “Знаме”  от 1991 год., където са поместени мемоарите, беше напечатано и подробно “журналистическо разследване” от Д. Гай и В. Снегирев “Нахлуването в Афганистан”. Разбира се, в списание “Знаме” може да се появи статия само от демократична позиция, но тъкмо с това тя е забележителна.

          Да съпоставим текстовете на двете публикации в това списания. Сахаров пише: “През декември 1979 год. Съветският съюз въведе свои войски в Афганистан... В многобройни съветски декларации се казва, че съветските войски са навлезли в Афганистан по молба на законното правителство, но държавният глава Амин не би могъл да иска влизането на съветските войски, които го убиват. Фактически Амин се стремеше към независимост  и именно затова беше неугоден на съветските ръководители”.

          Гай и Снегирев пишат в наши дни въз основа на документи и беседи с участници в събитията: “Афганските ръководители молеха за въвеждане на съветски войски на територията на Афганистан... Имаше двадесет такива обръщения, при това седем от тях изхождаха от Амин (управлявал само сто дни)”. Гай и Снегирев привеждат тези молби и запитвания, не оставящи място за съмнения: въвеждането на войските е станало по молба на законното правителство на Афганистан. Амин затова не се е съпротивлявал, защото е бил уверен че това са войските, повикани от него за защитата му. Това е важно откритие, неоставящо камък върху камък от мита за “съветската интервенция в Афганистан”.

          С други думи, цялата позиция на Сахаров за Афганистан почива на фактически невярно допускане. Той е бил мъжествен като Джордано Бруно и готов да отиде на кладата за убеждението си, че земята се крепи от три кита. Оттук и леката комичност на цялото повествование, на житието на мъченик за невярното и фактически неморално дело. Впрочем, разследването на Гай и Снегирев е остро възражение не само на Сахаров, но и на много други – в Русия и на Запад – обявяващи се против афганската “интервенция”. Сега може да се смята за доказано, че кампанията срещу афганската война е била успешна американска пропагандна уловка, замислена от привържениците на Рейган-Буш с цел да се свали “перестройчика” Джими Картер и да се усили “образа на врага” – московската империя на злото. Съответно се е заблуждавал и Сахаров, който пише в мемоарите си: “Съветското нахлуване в Афганистан е част от съветската експанзия... На Афганистан се е гледало като на стратегически плацдарм за установяване на съветско господство в обширния съседен район”. Виждаме, че Сахаров е приел за чиста монета американската пропаганда: както е известно сега, СССР и при Брежнев, и още повече след него не е планирал излизане извън посочените в Ялта граници (според Ялта, Афганистан се отнася към “съвместната сфера”), докато в същото време именно САЩ установяват “господството си в обширен съседен район”.

          Казаното по-горе не означава, че съветската страна не е вършила тактически и стратегически грешки. Главната тактическа грешка е ликвидирането на законния управник на Афганистан, кървавия Амин, едновременно с въвеждането на войските. Амин видимо е трябвало да се усмири – заради убийството на Тараки, мъченията и екзекуциите на много други – но с това трябваше да се изчака, за да не се дава на враждебната пропаганда възможност да говори за интервенция. Известно време след въвеждането на войските по-мекия Бабрак Кармал можеше да замени Амин.

          Главната стратегическа грешка в Афганистан е, изглежда, характерна за съветската стратегическа школа, защото я извършват и Садат през 1973год., и Садам Хюсеин през 1990 год.  Понякога виждаш тази стратегия в уличните сбивания, когато един побойник без раздразнение нанася удар на другия и чака какво ще направи онзи сега. Не трябва да се чака – това е суровият урок на уличните побоища, особено важен за свързаните със САЩ и проамериканските сили. А ето и примери:

          През време на войната през 1973 год. президентът на Египет Ануар Садат форсира Суецкия канал, заема плацдарм на азиатския бряг в Синай и започва да чака. Чакал е 24 часа и повече, без да развива настъплението, страхувайки се от капани – и е дочакал. Израелската армия се мобилизира, идва до Канала, пробива отбраната и обкръжава трета армия.

          През 1990 год. Садам Хюсеин завзема Кувейт - и започва да чака. Ако беше нанесъл удар по Дахран, предмостовото укрепление на САЩ в северна Саудитска Арабия, интервенцията на “многонационалните сили” въобще нямаше да се състои. Садам можеше да стигне до Катар - до Оман - да се съедини с Йемен: да не остави на САЩ плацдарм на полуострова и да ги принуди да тръгнат към отстъпки. Вероятно щяха да го бомбардират с В-52 от авиобазите на Диего-Гарсия, но той така и така беше бомбардиран - технически невъзможно беше да пострада повече, отколкото е пострадал.

          Но може би съветите ни са аморални? Напротив, точно от такива принципи се ръководи любимата страна на Сахаров и на всички руски “демократи”, “единственият образец на демокрация и морал в Азия” – Израел. Израел, с блестящата му стратегия никога не изчаква, а винаги да развива успеха си, през 1967 год., разбивайки силите на Египет и Йордания, той не започва да чака, а се справя и със Сирия. В борбата с палестинските партизани Израел не се е спирал, тъпо взирайки се в държавната граница с Ливан, Йордания или Сирия – той нанасяше удари по палестинските лагери и на териториите на тези страни.

          И така, стратегическата грешка на СССР в Афганистан  е отказът от пренасяне на войната на територията на Пакистан. Ако по волята на Америка Пакистан се превръща в база за атаките в Афганистан, трябваше да се създадат сериозни проблеми на тази страна - включително и откриване на втори фронт на индийската граница. Тогава в продължение на няколко месеца Пакистан щеше да престане да подкрепя муджахедините  и войната щеше да завърши.

          Не се наемам да споря необходимо ли е било да се въвеждат войски в Афганистан (може би не е било) – става дума за това, че след като вече са въведени, не трябва да има спиране. “Не изваждай кинжала. Но, ако си го извадил, удряй! Удряй така, че да разсечеш коня заедно с ездача” – призовава кавказкият поет и, разбира се, е бил прав.

          Грешка беше и безусловното извеждане на войските от Афганистан – за такава стъпка можеше да се получи прекратяване на блокадата на Куба и Никарагуа, прекратяване на подкрепата на УНИТА в Ангола и в най-лошия случай прекратяване на всякаква подкрепа на муджахедините. Не бяха поставени подобни условия  и всички бяха учудени  от това колко дълго се задържа правителството на Наджибула. То падна едва след прякото сговаряне на режима на Елцин с американците и афганските “непримирими”.

          Разбира се, може да се говори за грешките на съветската стратегия само до 1991 год. След иракската война, а още повече след август външната политика на руските власти се сведе до изпълняване на команди от Вашингтон. Така например, решението на Москва да приеме всички условия на малко известна групичка афгански партизани - чак до блокада на “кабулския режим” - в замяна на съгласието им да посетят Москва, вече не може да се счита за грешка – такива грешки не се правят.