От книгата “Писма от Москва – без цензура”

(1989-1993)

          Да се изгарят вчерашните кумири и да се молим на главнята на вчерашните пожари видимо е записано още при раждането на Русия. Този юношески радикализъм е разбираем. На мен, бившия емигрант, е познат. Често ние – руските колонисти в Израел, Франция, Америка – срещаме закваската си, пресни емигранти от страната на победилия социализъм и вече сме свикнали с техния радикализъм. Колкото по-пресен е емигрантът, толкова повече обича Рейган и Тачер, мрази социализма и се прекланя пред Пиночет; любимецът на “Литературная газета” Наум Коржавин, например, призовава да се изселят негрите от Ню Йорк в Африка, а арабите от Израел – в Арабия, за всичко обвинява “левите” и т.н. С годините емигрантът се шлифова и малко снижава равнището на нетърпимост, т.е. от подкрепа за Ку Клукс Клан стига до републиканците.

          Сега поникна “вътрешната емиграция” на съветската интелигенция – те не са емигрирали, но по възгледи не се отличават от емигрантите. Преди 20 години Есенин-Волпин, писател и постоянен посетител на психушките, описа това. Попитаха го защо всички антисъветчици са шизофреници, а той отговори: “Антисъветчици са всички, а са шизофреници онези, които признават това”. Сега можеш да заявиш “антисъветските” си възгледи и се оказа, че наистина всички са “антисъветчици”. И не в тривиалния смисъл – тоест, против диктатурата на партийния апарат и номенклатурата - а в доста по-дълбок – става дума за антисоциализъм. Позоваването на Швеция и западната социал-демокрация възприемам като лицемерие – все още съветският читател “не е готов” за пряко възхваляване на Америка на Рейган, Буш и Милтон Фридман, затова го “обезмозъчават на етапи”.

          Тоталната ревизия засегна почти единствената чисто положителна сфера на съветската външна политика – взаимоотношенията на СССР със страните от “Третия свят”. В съветския печат все по-често се раздават гласове за съкращаване на помощта за тези страни и за национално-освободителните движения. С тревога мисля за недалечното бъдеще, когато ще изчезне и последната сянка на съветската противотежест и “Третият свят” ще бъде предаден в суровите лапи на Световния Шериф. Нахлуването в Панама беше първата лястовичка на новата епоха – Свят без Русия. Преди няколко години “ужасното дете” на литературното задграничие Едуард Лимонов написа шеговит разказ, неотдавна отпечатан и в Москва: какво ще стане, ако Русия изчезне от лицето на земята. “Една от първите последици” - пише той – “ще бъде нахлуване на САЩ в Мексико.” Той сгреши само в назоваването на латиноамериканската страна.

          Почти никой не се съмняваше, че Съветският съюз е бил предупреден за подготвящото се нахлуване и окупиране на Панама, но това вече не е толкова важно – външнополитическият активизъм не е на мода в днешна Москва. Несъмнено, при сегашното положение на нещата кубинската “ракетна криза” щеше да завърши с нахлуване в Куба, виетнамската война – с покоряването на Северен Виетнам, съдбата на Панама щеше да се стовари и върху Никарагуа, а Намибия и сега щеше да е колония на Южна Африка.

          Дори в най-мрачните т.н. “застойни” години Съветският съюз, макар и не напълно, удържаше ръката на Америка, ограничаваше имперските й претенции. Да се постараем да спазваме пропорциите. Съветският съюз нямаше достатъчно мощ, за да отрази Америка и съюзниците й. Русия не можа да попречи на Англия да води война на унищожение в следвоенни Гърция, Малая, Оман, не можа да защити Либия от американските, а Сирия и Ливан от израелските бомбардировки. Даже когато външната политика на Съветския съюз беше активна, тя не можа да попречи на Америка практически да изтрие от лицето на земята Северна Корея: в края на корейската война американските летци често се завръщаха в базите, без да открият нито една възможна мишена за бомбите си. СССР не можа да защити Северен Виетнам от налетите. Този списък може да се продължи.

          Отношенията между двете свръхдържави никога не са били “като между равни”: Русия не е посягала на глобалния авторитет на Световния Шериф и може би това е по-добре – иначе Третата световна война нямаше да е “студена”. Съветска Русия не се опита да бомбардира Чили на Пиночет, както Америка бомбардираше Виетнам, или да блокира Турция, както американците блокираха Куба. Светският съюз винаги е имал малко пари за подкупи и къде-къде по-малка увереност в правото си да управлява света. 

          Въпреки липсата на симетрия обаче, тя беше символ на избора, надежда на страните от “Третия свят” за спасяване от имперската мощ на Щатите. Да си спомним за блестящата победа на кубинско-съветското оръжие над редовните танкови съединения на ЮАР в Южна Ангола. Това беше наистина съдбоносна победа – след нея южноафриканците се съгласиха да се изтеглят от Намибия, след нея започна процесът на реформи в ЮАР, дойде на власт де Клерк, излезе на свобода Мандела. Ако не беше мъжеството на кубинските войници (нека помнят за това днешните икономисти, сравняващи цената на кубинската захар и тюменския нефт в американски долари) и ако не бе самоотвержеността на съветските хора, в Претория, както и преди, щеше да управлява Пит Бота, а може би и някой по-лош – едва поражението застави южноафриканците да се вслушат в доводите на разума.

          Още един пример. Да си спомним Войната на Съдния ден или арабо-израелската война от 1973 год. Ако не беше забележителното съветско индивидуално пехотно противотанково и зенитно оръжие и средствата за форсиране на водни прегради, на армиите на Садат не би се удало да пробият линията Бар Лева и да излязат в Синай. А нали едва ограничената победа на египтяните можа да доведе до мирни преговори между Израел и Египет. Малко преди войната тогавашният министър на отбраната Моше Даян хвърли крилатото изреченийце: “По-добре Шарм-ел-Шейх без мир, отколкото мир без Шарм-ел-Шейх”. Израел отклоняваше всички предложения на Египет за мирно регулиране, докато мощният удар на съветското оръжие в арабски ръце не изкара израелската обществена психика от състояние на самоуспокоение и не я доведе на масата за преговори. Авторът на тези редове в онези дни неведнъж се оказваше на “получаващия край” на съветските “катюши”, което му помогна да разбере, че е по-добре мир без Шарм-ел-Шейх.

          Какви са целите на Америка в нещастния (въпреки пълната победа на пазара над плана) “трети свят”? Бащата на структурната лингвистика, професорът от Масачузетския технологически институт Ноам Чомски, ляв радикал, обявяващ се против нахлуването в Чехословакия и Салвадор, Афганистан и Виетнам, охарактеризира американската външна политика в “Третия свят” по следния начин: “Когато Франклин Д. Рузвелт провъзгласи четирите Свободи, заради които САЩ и съюзниците им се борят с фашизма (свобода на словото, свобода на съвестта, свобода от мизерия и свобода от страха), той забрави да упомене Петата свобода, която грубо, но доста точно може да се определи  като свобода (за САЩ) да грабят, експлоатират и господствуват. Когато Четирите Свободи не се съгласуват с петата, лесно ги жертвуват в името на Петата”.

          Латинска Америка практически досега не е познала нито демокрация, нито благоденствие. Корпорациите на САЩ я обираха до пълна бедност, а армията на Щатите гарантираше Петата Свобода чрез многобройни интервенции или чрез куклите си на конци си – Батиста, Трухильо, Сомоса, Пиночет. Когато Куба, а впоследствие и Никарагуа, се опитаха да проведат социални реформи, да подобрят здравеопазването и да разделят между селяните имотите, заграбени от едрите земевладелци, Съединените щати обявиха на тези страни тотална война. Според Ноам Чомски, целта на войната е да се докарат на власт правителства, подкрепящи Петата свобода (целта е постигната в Никарагуа), в най-лошия случай – да се провали програмата за реформи, да се превърне “бунтуващата се” страна в руини, в плашило, в нагледен пример за онези, които замислят да въстанат срещу могъществото на янките (тази цел е постигната във Виетнам).

          Макар и в своята сфера на влияние сталинско-брежневският СССР да се държеше на вид по империалистически (Чехословакия и Афганистан), извън границите си, особено в “Третия свят”, но също и в Европа, той беше защита на слабите, щит на унижените и оскърбените. Основният похват на пропагандата на ЦРУ в онова време се свеждаше до следното: позовавайки се на вътрешния съветски империализъм, да се очерня благородната външна роля на СССР. Западната левица е свикнала с това преиначаване и знае как да му отговори. Но сега гледната точка на ЦРУ придобива популярност сред кръговете на съветската интелигенция. Пример за ЦеРеУшна журналистика са репортажите на кореспондента на “Комсомолска правда” Теплюк от Манагуа. Ето как Теплюк съобщава за сандинистка стачка: “Правителството заявява на сандинистите: вие не можахте да се справите с икономическите проблеми, сега не ни пречете.” Тук всяка дума е гнусотия. Може да се помисли, че не са пречели на сандинистите, че свръхдържавата САЩ не е обявявала война на тази мъничка страна, че не са минирали пристанищата й,  че Международният съд в Хага не е признал за агресор САЩ, че разрухата не е резултат от блокадата, агресията и нападенията на “контрите”. Такава фраза: “на вас не ви пречиха, сега вие не пречете” по отношение на Никарагуа не би посмял да напише нито един порядъчен американски журналист, освен някой “нов десен” като Норман Подгорец.

          След това Теплюк се нахвърля върху идеята за стачка, като районен партиен бос от миналогодишното Кемерово. Т.е. не му стига, че сандинистите загубиха властта в резултат на избори под дулата на оръдията на САЩ – той иска хората въобще да не  гласуват. В представата му  за демокрация се вписват само проамериканските сили.

          Резултатът от изборите в Никарагуа е разбираем: народът на тази страна имаше избора между вечната война с Америка (а значи, разруха, бедност, несправедливост) и капитулацията, т.е. шанса да похапне и да си отдъхне. Никарагуанците не могат да бъдат винени, особено сега, когато с нарастването на ЦеРеУшните гласове в Русия пред очите ни изчезва единствената в света защита от агресивността на САЩ.

          С мъка и без оптимизъм мисля за бъдещето на палестинския народ. От много години Израел води тотална война срещу него. САЩ ежегодно харчи милиарди долари за войната с палестинците, а Съветският съюз никога, дори в най-добрите си години, не е могъл да противостои на тази лавина от пари и оръжия. Все пак СССР, макар и недостатъчно, се е застъпвал за тях. Сега положението изглежда безнадеждно – потокът от съветски евреи идващ там, скоро ще докара палестинците до положението на американските индианци или аборигените на Тасмания. В СССР не се чува нито едни глас на морално осъждане на емигрантите-окупатори, ограбващи и присвояващи чужда родина, няма и гласове в подкрепа на палестинците. Вместо това “Огоньок” продължава да отпечатва статии за “приближаващите погроми (в Русия)” и за красотата на еврейските села.

          И така, каквато и да е била вътрешната политика на СССР през изминалите години, във външната политика вие, съветските хора, бяхте, както казват американците, “на страната на ангелите”. Западът не е само Джордж Буш, Оливер Норткот и Маргарет Тачер, той също е и социал-демократите на Европа, радикалите на Америка и освободителните движения на “Третия свят”. Наистина трагично е, че съветското обществено мнение изпада от една крайност в друга, от слепия антиамериканизъм към най-неоконсервативната линия на САЩ.

          Сега е прието да се казва, че помощта за “Третия свят” не е по джоба на Русия. Може би е така. Но къде е съчувствието? Иска ми се сърцата на съветските хора да останат отворени за него – в това отношение няма нужда от промяна.

Най-страшната картина от началото на иракската война вече се появи на екраните: не на жертвите, не на нападенията, не, а на ликуващата тълпа от американски вложители в нюйоркската борса. Това беше радостта на докопалите се до жива кръв. За тях всяка капка арабска кръв се превръщаше в долари. Индексът Доу Джонс, заместващ жизнения тонус на хората без късмет, удари върха. Акциите и доларът тръгнаха нагоре, а с тях – и дълговете на “Третия свят” и Съветския съюз. Падаха цените на нефта – арабския и съветския. Растяха цените на американското оръжие, показало силата си върху жителите на Багдад. Падаха цените на съветското оръжие, което след поражението на Ирак може да се продаде само на Ландсбергис[6].

          Иракската война2 е трагедия. Трагедия за иракчаните, от които видимо ще оцелеят малцина, заради което на Джордж Баш е запазено място в Ада заедно с други видни душегубци. Това е трагедия за Близкия Изток и “Третия свят”, превръщащи се за още 10-20 години в американ о-израелска колония. Това е трагедия и за честните американци, виждащи как техният народ се превръща в нация от вампири. Но за Съветския съюз това е тройна трагедия: иракската война сложи край на съществуването на СССР като велика сила, отряза възможността за възвръщането му, постави го в килват ера на американската политика и, както показаха събитията в Литва, изолира го като никога досега – той остана самотен, лишен от приятели и съюзници. Новите му “приятели” ще останат с него, докато изпълнява заповедите на Вашингтон.

          Битката за Кувейт е пролог на Третата световна война. Сега над Багдад се сипят бомби, приготвени за Москва. За този ден мечтаеше Роналд Рейган, когато той като “проба на гласа” обяви във вашингтонската студия: “След половин час ще започнем бомбардировката на Москва!”. Измина не половин час, а седем години и вместо над                                                                                                                                                                                 Москва на приемника му Буш се падна да хвърля бомби по Багдад.

          Светът е сцена, хората са актьори, а значи, в света се спазват законите на сцената. Всичко е според Чехов: пушката, висяща на стената в първо действие, стреля в последното. Том Кланси, американският Юлиан Семенов, любимият автор на Рейган и ЦРУ, в един от романите си описва Третата световна война. Ходът й удивително прилича на ставащото в Ирак днес: новата техника, авиацията, решава всичко, самолетите “Стелтс” - налетите на В-52 - раздор в лагера на противника, а накрая – покоряване на врага.  

          Бедата е в това, че сега не можеш да спреш Америка. След поредния Вилнюс или Рига ще се появи ултиматум към СССР: да си отива или... Съветското оръжие загуби потенциала си за задържане в светлината на иракската война и рано или късно Съветският съюз неизбежно ще стане лесно отстранимо препятствие по пътя на Америка към световно господство. Да си спомним, че Хитлер също имаше сериозни причини за нападението срещу Русия: той освобождаваше не Кувейт, а Прибалтика и Украйна от злите болшевики, той защитаваше Европа и свободния пазар. След нападението на Финландия СССР беше изключен от Лигата на нациите. Няма съмнение, че ако фюрерът не беше атакувал Франция и Англия, а беше се ограничил с Русия, той щеше да получи дори мандат от тогавашната ООН – Лигата на нациите. И все пак, спомняйки си за Сталинград, ние знаем на чия страна е нашето сърце.

          Няма кой да бъде обвинен – Съветският съюз сам се докара до загуба на съюзници -на доходи - на репутация. Ако на 29 ноември 1990 год. ръката на съветския представител в ООН не се беше вдигнала в полза на злощастната военна резолюция, нямаше да има война: САЩ нямаше да посмеят и арабският свят щеше да види в Русия и занапред защитник и спасител – щяха да останат живи непреброените стотици хиляди иракчани.

          29 ноември е нещастен ден за Близкия Изток. През този ден два пъти САЩ и Москва сключваха съюз против жизнените интереси на нашия регион (Така магията на числата, кръстосването на планетите потвърдиха връзката между съдбите на палестинския и кувейтския конфликти - връзка, отбелязвана сега и от свръхдържавите). Решението за разделянето на Палестина беше взето в ООН на 29 ноември 1947 год. Не мина и година и при осъществяването на тази резолюция три четвърт милиона палестински селяни бяха лишени от домове, родина и земя. 450 села бяха изтрити от лицето на земята, цели поколения хора бяха обречени  на живот в лагери за бежанци. Трагични бяха последиците и за евреите – изчезнаха древните еврейски общини на Ирак, Йемен и Магриб, а членовете им станаха, според думите на Бен Гурион, “човешка прах”, строителен материал на ционисткия строеж на новата ционистка държава.

          На 29 ноември 1990 год. Америка и Москва отново се договориха в ООН и санкционираха масовото убийство на стотици хиляди човека – бомбеният удар през първите дни по тротилов еквивалент беше равен на бомбения удар върху две Хирошими. За древния Багдад, столица на халифата на Абасидите, е подготвена участта на Минск и Дрезден.

          Съветският съюз измени своята многодишна политика, отказа се от плодовете на неизмеримия, колосален труд на съветските хора, от позициите в Близкия Изток – и в името на какво? В името на “помощта” - на колетите? Не ни се иска да вярваме в това. В името на солидарността със запада? Но Западът не е само Джордж Буш, Оливер Норт и Маргарет Тачер, това са още социал-демокрацията на Европа, радикалите на Америка, освободителните движения на “Третия свят”. И не случайно най-добрите сили на Запада – английският Тони Бен, Даниел Ортега от Никарагуа, Вили Бранд, Ниерере, Мандела, американският Джеси Джексон – се борят за мир в залива и за извеждане на американските войски. Но в Съветския съюз почти всички вестници се съревновават в преданост към американските интереси. Говорят за гнусната агресия, сипят се сравнения на Садам Хюсеин с Хитлер, пишат за благородния демократичен Кувейт, смачкан от съветските танкове на агресора.

          Ще кажем веднага, че Кувейт не беше по-демократичен от Ирак. Само един от четирима жители на Кувейт се счита за пълноправен гражданин, а три четвърти от населението са лишени от елементарни права. Хората, влизащи в цитираните три четвърти – в по-голямата си част емигранти - са лишени и от най-елементарното и основното: не им се разрешава да вземат със себе си жените си. Найпол разказва за това безумно общество, където пакистанците и йеменците могат само да мечтаят за надувна гумена кукла.

И отново връзка с Палестина: по-голямата част от хората без права в Кувейт са палестински бежанци. И те самите, живеещи в Кувейт от 1948 год., и техните деца и внуци не са граждани на “демократичен Кувейт”, което може би съответствува на естонските и латвийските представи за демокрация. 40 години без паспорти и без перспективи. Едва сега, при Садам, вчерашният “лимит” – емигрантите, бежанците - получиха равни права с другите кувейтци. Като насмешка звучат думите от резолюцията на Съвета за сигурност на ООН за “законното правителство на Кувейт” – Кувейт не е имал законно правителство, а мнозинството от населението никога не е имало граждански права.

          Кувейт съществуваше благодарение на английската, а след това на американската подкрепа, като охраняван нефтен сондаж. От него можеха да се възхищават само демократичните вестници, приятелите на Израел, за уравновесяване на произраелската си позиция – нали не може непрекъснато да се ругаят арабите. Така например в деня на иракското нахлуване в Кувейт “Огоньок” помести дълъг оцветен репортаж за прелестите на Кувейт и го завърши с думите: “Разбира се, кувейтците си имат своите трудности, но, както се казва, да им имаме грижите” (считам това за най-доброто изказване за годината). В своя последен предвоенен брой “Огоньок” помества лигаво “писмо на кувейтски деца” в най-добрите номенклатурни традиции, където “децата” се оплакват, че са им отнели портрета на любимия лидер “татко шейх Сабах” и са им дали друг портрет – лошите момчета на Садам.

          Подкрепата за САЩ против Садам стана лакмусовата хартия, разделяща света и хората - и в съветското общество. Не случайно естонските бойци, занимаващи се с поставяне на погранични стълбове в Псковска област, изразиха готовност незабавно да се отправят в помощ на САЩ и да потушат бунта на емигрантите в Кувейт. Колкото по-десен е вестникът или политическата сила, толкова по-твърдо тя изисква равняване по десния фланг на САЩ.

          Да забравим за минута идеологията и съвестта – да приемем, че не е имало основания Съветският съюз да застава зад интересите на САЩ в Персийския залив. САЩ започва война в Залива по свои користни съображения и работата не е само в нефта. С изчезването на “съветската заплаха” американският ВПК се оказа в сложно положение – изчезна нуждата от него.Така може да се дочака и съкращаване на разходите за отбрана и да се стигне, както в Русия, до преправяне на танковете във влекачи. Затова американските военни раздухаха истерична кампания по създаване на нов враг - и постигнаха доста: финансова помощ за Япония и Германия, договори за продажба на оръжие на Саудитска Арабия и Емиратите.

          В САЩ далече не всички се стремяха към война: левите радикали и десните националисти бяха против интервенцията и не само те. Преди нахлуването американското Министерство на вътрешните работи не мислеше да се намесва. И тук отново връзка с Палестина. Израел, този мощен фактор на американската (и съветската) вътрешна политика, реши, че е настъпил удобен момент да се разправи с Ирак с чужди ръце.

          Не е тайна: десният републиканец, коментаторът Патрик Бюкенен, по-рано писал речите на президента Рейган, в своята “колонка на наблюдателя” изтъкна, че само израелското лоби, ционистите в САЩ, искат война в Близкия Изток. За тези сили завземането на Кувейт е повод да се избавят с чужди, американски ръце, от опасния враг Садам Хюсеин. Известните ционисти Розентал, бивш редактор на “Ню Йорк Таймс” и Фоксман, директор на Антидефамационната лига (ADL) на масонско-ционистката ложа “Бнай-Брит”, застават плътно зад войната срещу Ирак, отхвърляйки мнението на Бюкенен, като проява на “антисемитизъм”1. Унищожаването на Ирак е важна цел за Израел, тъй като Ирак е единствената силна и богата страна в Близкия Изток извън килватера на американо-израелската политика. Ирак трябва да се разоръжи. В САЩ има сили, заставащи против подчиняването на политиката на страната на израелския диктат – между тях е и известният писател Гор Видал2 - но в СССР не се чуват такива гласове.

          Израел и неговото лоби в Америка ще направят всичко възможно, за да провалят всички опити за примирие. Съвместното съветско-американско изявление  - плод на посещението на новия съветски министър на външните работи Бесмертних във Вашингтон – само споменаваше за възможността за мирно регулиране на палестинския проблем, когато дойде вик от Йерусалим и президентът Буш веднага се разграничи, и “изясни своята позиция”: никакво регулиране в Близкия Изток, само американо-израелски диктат.

След първите налети на американската авиация целите на войната станаха ясни. Първата цел е унищожаване на Ирак. Главната цел предстои – световно господство. Тази цел е примамвала американците и по-рано, но сферата на влияние на Съветския съюз и лагерът на социализма бяха като черна дупка на пътя им. Сега дупката се свива и звездният флаг одухва света..

          Не е прилично да се говори за “недопустимостта на иракската агресия” – не по-малко бруталната американска агресия в Панама* (само няколко месеца по-рано) не доведе до санкции срещу Вашингтон, нито до блокада на САЩ, нито до поток от гневни статии в съветските вестници. Друг пример – агресията на Индонезия срещу мъничкия Тимор. Той получи независимост след португалската революция и на власт дойдоха леви сили и беше незабавно завладян от проамериканската и антикомунистическа Индонезия. Индонезийците изтребиха половината население на Тимор и натикаха в концлагери оцелелите, а на тяхно място докараха изселници от Ява. Въпросът за Тимор редовно се повдига в ООН вече 15 години, но никой не споменава и дума за блокада на Индонезия.

          Може ли да се говори за “недопустимостта на окупацията”, когато Палестина, Южен Ливан и Южна Сирия вече много години са окупирани от Израел? САЩ отклони предложението на Ирак – да  обвърже своето изтегляне на войските от Кувейт с освобождаването на Палестина и жалко. Помня как се радвахме – двойно – узнавайки за размяната на Володя Буковски с Луис Корвалан. Такива размени на жертви са просто забележителни. Съветският съюз трябваше да поддържа идеята за обвързване на едно искане с друго.

          Демократите осъдиха “вземането на заложници” – задържането от Садам Хюсеин на специалисти на САЩ. Според мен, разместването на американски и английски граждани на иракски обекти беше разумна мярка: американците и англичаните имат твърде леко, расистко отношение към бомбардирането на човешките “отпадъци” – като се започне с Хирошима и продължи с Ханой и Триполи. Ако не бяха заложниците, американците щяха да изпратят хиляди иракчани в рая при хуриите. “Всеки човек е равностоен на целия свят” – поучаваха нашите мъдреци, всеки – а не само американецът, всеки – даже “отпадъците”. И затова се радвам, че белите тела на американските господари са защитавали (макар и само до Коледа) иракчаните от бомбените килими. Ще се радвам, ако американските военни престъпници – не мога да нарека военнопленници убийците, избиващи мирното население от височина 30 хиляди фута! – са запазили живота макар и на малцина иракчани в хода на тази безнадеждна война.

          Садам Хюсеин видимо е неприятен човек. Но Алиенде и госпожа Бхуто бяха приятни хора, а това не ги защити от гнева на ЦРУ. Теодор Рузвелт е формулирал принципа: “Той е кучи сини, но наш кучи син”. Русия забрави този принцип.

          Защо се застъпвам за Ирак ли? В 1968 год. писах “Вън от Чехословакия!” по стените на родния ми Новосибирск, а в 1973 год. попаднах под огъня на иракската артилерия на 30 км от Дамаск. Нямам лични причини да бъда за агресията въобще или за Ирак в частност. Но Ирак от времето на Саладин е първата независима страна  в Близкия Изток. Нашият регион твърде дълго и лошо е управляван отвън - отначало от турците, след това от Англия и Франция, а сега – от неоколониалната паяжина на Америка и васалите й. Да. Може би Садам Хюсеин не е добър човек. Но на Близкия Изток е нужен “обединител на земи”, който да може след време да противостои на колониализма и ционизма. А разделянето на близкоизточните земи, при което нефтът и доходите остават в ръцете на група корумпирани шейхове, служи само на империалистите.

          Има и друга причина – това е краят на социалистическата структура на света. Ние навлизаме във времето на единна монолитна американска хегемония. След Ирак ще последва Куба и, страхувам се, че след няколко години и Москва няма да избегне съдбата на Багдад.

          Има и трета причина, вътрешноизраелска. Ирак е нужен на Близкия Изток за равновесие - за да уравновесява и сдържа мощта на Израел. Израелските наблюдатели (например Авинери в открито ционисткото “Ново време”) заявява, че заради Садам са рухнали опитите за регулиране. Това е лъжа. Опити за регулиране не е имало, а и не е могло да има – Израел е силен и не се готви да отстъпва. Правителството на Ицхак Шамир торпедира всички мирни инициативи. За известно време разговорите за тях могат да действуват като наръч сено, привързано за пръчка пред теглещото талигата магаре, едновременно примамливо близко – и достатъчно далеко от зъбите му. Но още не се е родило такова глупаво магаре, което да тегли талигата вечно само при вида на сеното.