От книгата “Бор и маслина”
Източникът на злото
Ще се разделим с живите села на Високото плато, ще се разделим с маслинените горички, в които селяните есента берат нежно-зелени плодове, ще се разделим с изворите, от които селянките черпят вода и овчарите поят овцете. Ще пресечем невидимата линия – “зелената черта” – и ще се окажем пред западния вход на Йерусалим, където в града влиза Яфския път. Наляво тръгва околовръстният път на север, на самия вход на града има бензиностанция, а зад нея - стръмно спускане в широк вади (дере). Този вади започва близо до село Ел Джиб с древната му хидросистема – долинната му част често се нарича Долина на Кедрите.
Околностите на Йерусалим са едно от най-красивите места в цялото Плато и вади, в който се оказахме, потвърждава това мнение. Вляво от нанадолнището има просторна пещера, където са добивали камък, а пред входа й расте сенчесто дърво. Да седнем под дървото и да погледнем надолу. Ще видим очарователното селце Лифта. Неговите къщи са се приютили на стръмния склон на вади. В гънката на планината блика пълноводен извор, наричан в библейските времена Мей-Нефтоах; сребристите му струи, леещи се от красивата каменна облицовка на извора, падат в просторен водоем. Долу, зад водоема, започват полята и градините на Лифта. Тук растат огромни смокини, маслини и ябълки. Тесни пътечки водят от къща в къща. Домовете на Лифта не са разкошни, но са просторни, обемисти, изградени от здрав йерусалимски камък, някои с балкони, от които се открива прекрасна гледка към долината, където между храстите бликат извори и растат нарове.
Приближаваме се и виждаме, че селото е опустяло. Покривите на къщите са пробити, много врати са заковани и заключени с тежки катинари. Басейнът при извора нарочно е запълнен с боклук и чистата жива вода не отива към терасите. Смокините са обрани, маслините не са изтръскани и не са окопани. Не се виждат и селяни и никой няма да ни почерпи с ментов чай. Само няколко руски бездомници зачукват черчевета и религиозни евреи от града пляскат във водосборника.
Пред нас е лицето на Накба, страшна катастрофа, настигнала Палестина през 1948 год., катастрофа, сравнима с нашествието на Бату и Чингисхан, но още по-тежка по последиците си. Оцелелите славяни са могли отново да построят изгорените села и градове, но палестинците и до ден днешен виждат руини на родните си домове, но не могат да се доближат до тях. Лифта е едно от 450-те палестински села, унищожени от еврейската армия през 1948 год. Участта на Атлантида постигна половината Палестина. В дългата и пъстра история на страната черното петно на Накба хвърля зловеща сянка на нейното настояще и бъдеще. Нищо няма да разберем, докато не узнаем какво е станало в Лифта и сестрите й по нещастие.
Когато туристът пътува с автобус от Тел-Авив за Йерусалим, той обръща внимание на ръждясалите бетеери край пътя. Ако екскурзоводът не избърза, най-опитният турист или кореняк (вече три години в Израел) ще грабне микрофона и ще разкаже на спътниците си, че това са видими следи от битката за пътя, когато евреите са се сражавали с армиите на седем (или девет) арабски държави, за да пробият блокадата и да достигнат до обсадения от арабите Йерусалим. Този обикновен и разбираем разказ е първото, което научават младите екскурзоводи и го преразказват с такъв плам, както по-рано са разказвали за “пътя на живота” през Ладога.
Докато не са ни измъкнали микрофона, питаме: знаете ли каква е разликата между театралните декори и кинаджийските “дървени трупчета”? В театралните декори няма подробности, тях ще ги гледат отдалече, а в кинематографа всеки предмет, “дървеното трупче” на езика на киното, трябва да бъде истински. Разказът за т.н. “пробиване на блокадата” е театрален, а не кинаджийски. Той е предназначен за турист, който без спиране пътува между бетеерите към Стената на Плача и към музея на катастрофата “Яд вашем”.
Но ние с вас не бързаме. Да се вгледаме в подробностите. Сражението за пътя е завършило преди 15 май, преди оттеглянето на англичаните. Дотогава палестинските селяни сами противостояха на армиите на ционистите. Преди да се говори за блокада, първо трябва да се уточни къде е границата. “Някъде в Йерусалим” – неуверено отговарят “познавачите”. Ама не, границата, установена от ООН между евреите и палестинците, е останала далече назад, между Тел-Авив и Лида (Лод). Между границата на бъдещата еврейска държава (определена от ООН) и Йерусалим е имало 40 километра, гъсто изпъстрени с палестински села и градове. Но ционистите са искали Йерусалим и границата на ООН не ги е спряла. По кървавия си път към заветния Йерусалим те са унищожили безжалостно тези села. Така е възникнал широкият клин на Йерусалимския коридор, където се намира и осиротялата Лифта.
Ако ционистите имаха повечко сили, те биха могли да “снемат блокадата” и от Дамаск, и от Москва – нали евреи има навсякъде, а ционистите не включват в сметката гоите. Впрочем, никой не е питал и религиозните евреи от Йерусалим искат ли те да се окажат под властта на ционистите, а ако бяха ги питали, щяха да получат отрицателен отговор: и днес, в деня на независимостта на Израел, местните религиозни евреи окачват черни флагове в знак на скръб. Никой не ги е питал, тях просто са ги “освободили”, както Германия би могла да “освободи” немските колонисти в Крим и Украйна, а по пътя да унищожи украинските села.
Сигналът за катастрофата е бил даден на 29 ноември 1947 год., когато ООН взема решение за разделянето на Палестина. Тази мъничка страна, в която са живеели 1 365 000 палестинци и два пъти по-малко евреи (608 000), е била разделена в съотношение 55:45 в полза на евреите. Според резолюцията на ООН, Йерусалим с околностите си е трябвало да стане международен открит град под егидата на световната общност; Централното крайбрежие, Долините, Горна Галилея и Негев са спадали към еврейската държава, Платото, Западна Галилея, Финикийското и Филистинското крайбрежие – към палестинската държава.
Резолюцията за разделянето видимо е била създадена от гениален счетоводител-ционист – специалист с най-висша квалификация по избягване от подоходния данък. С такъв счетоводител и Березовски щеше да бъде включен в системата за социални помощи. Вземете ножици, карта, сметало и изрязвайте, както искате – няма да успеете да я подобрите ако се следват изискванията за изтъкване на несъществуващото еврейско болшинство. Според решението на ООН, в еврейската държава имаше палестинско болшинство (498 хиляди евреи и 510 хиляди палестинци). За да не се забелязва това, ционистките автори на резолюцията “не са отчели” 127 хиляди бедуини и са получили по-добри числа: 498 хиляди евреи и 407 хиляди палестинци. Направиха анклав от Яфа с нейното 100-хилядно палестинско население. Почти всички територии с евреи, са влезли в еврейската държава (с изключение на Йерусалим и няколко откъснати изолирани селища).
Палестинците бяха против разделянето на страната, против еврейския сепаратизъм, но не и против преселниците-евреи. Те считаха, че Палестина е една единна страна и че не трябва да се разделя. Те се сравняваха с истинската майка от легендата за съда на Соломон - която не се е съгласила да се посече детето й. Не вярваха в официалната позиция на разделяне. След десетки години - след 1967 год. - и израелците стигнаха до сходна позиция. Но, ето че има малка разлика: ако палестинците са предлагали на евреите равноправие в обща държава, то евреите създават държава на апартейда, в която палестинците нямат права, освен правото да работят за евреина и да купуват докараните от евреина стоки.
Резолюцията за разделянето беше въпиещо несправедлива към палестинците и престъпно щедра към евреите. Да сравним Хайфа с Йерусалим. В Хайфа живеят 100 хиляди палестинци и 100 хиляди евреи, а наблизо имаше еврейски земи – ООН даде Хайфа на евреите. В Йерусалим живееха 100 хиляди евреи (главно религиозни антиционисти) и 100 хиляди палестинци (в границите на ООН), а градът бе обкръжен от палестински села – ООН реши да направи Йерусалим международен град.
Планът на ООН беше изработен от ционистите като “най-добрия от възможните”, като оптимален резервен вариант. Но те искаха още повече. Планът беше “най-добрият от възможните” само при минимално спазване на правата на човека, а ционистите не се готвеха да спазват правата на гоите. Затова те пристъпиха към изпълнени на план “Д”. Планът “Д” предвиждаше масово изгонване на палестинците и разрушаване на селата им. При това въобще не се отчитаха границите на ООН. Обещанията на еврейските представители в ООН - да уважават правата на коренното население – се оказаха димна завеса.
Основните боеве за Йерусалимския път станаха в началото на април 1948 год. На самия вход на Йерусалим, срещу Лифта, туристите срещат огромния знак на Градините на Сахаров”. Той бе поставен през ранните години на перестройката, когато академик Сахаров и приближените му кръгове обективно изпълняваха еврейска социална поръчка – ликвидиране на Съветския съюз, прехвърляне на богатствата на съветския народ в джобовете на гусинци и абрамовичи и предизвикване на емиграционна вълна към Израел. По ирония на съдбата, алеята на Градините на Сахаров водят към гробището, към психиатрията и към Дейр-Ясин.
Смъртта има много имена. За едни тя се е наричала Енгелхен, за други – Катин. За палестинците – Дейр-Ясин. В нощта на 9 срещу 10 април 1948 год. отрядите на ционистките бойци “Ецел” и “Лехи” нападат това мирно палестинско село и посичат почти до крак невъоръжените му жители. В Деир-Ясин са убити 245 палестинци, мъже, жени и деца. Командирите на бандитските формирования “Ецел” и “Лехи” Менахем Бегин и Ицхак Шамир след време стават премиер-министри на Израел.
Помня с какво недоверие четях в Съветския съюз разказите за Дейр-Ясин. “Съветска пропаганда” – мислех си аз и отбелязвах описанията на клането като измислица. Нужни ми бяха много години, трябваше да изчета много книги и много документи, за да разбера и приема най-сетне истината: не, Дейр-Ясин не е бил измислен от Политбюро или от Арафат.
Подробно описание на клането в Дейр-Ясин може да се намери в няколко излезли в Израел и зад граница книги и в частност в написаната с голяма симпатия към Израел, но доста обективна книга на Доминик Лапиер и Лари Колинз “О, Йерусалим”. Авторите цитират командира на главната еврейска военна групировка на “Хагана” Давид Шалтиел, който е нарекъл Дейр-Ясин “мирно и дружелюбно (към евреите) село”. Дружелюбието не им е помогнало. След кратък бой бойците са завзели селото и са събрали жителите. Колинз и Лапиер пишат: “Младоженците заедно с 33 съседи са били сред първите жертви. Построили са ги до стената и са ги разстреляли... 12-годишната Фахими Зедан, една от оцелелите, е разказвала: “Евреите поставиха цялото ни семейство до стената и започнаха да ни разстрелват. Бях ранена в хълбока, но болшинството от нас, децата, се спасиха, защото се криехме зад гърбовете на родителите ни. Куршумите попаднаха в главата на четиригодишната ми сестра, в бузата на осемгодишната ми сестра Сами, в гърдите на седемгодишния ми брат Мохамед. Но всички други бяха убити”. Хелим Ел заяви, че е видяла как “човек вкара куршум в шията на сестра ми Салхие, която беше деветмесечна. След това той разпори корема й с нож”... нападащите убиваха, грабеха, насилваха. Късаха ушите, за да свалят по-лесно обеците”
Представителят на Международния Червен Кръст, швейцарецът Жак де Рение, пристига пръв на мястото на клането. Той записва в дневника си: “Видях хора, нахлуващи в къщите, те бяха с пушки, автомати и дълги арабски ятагани. Изглеждаха полуумни. Видях красиво момиче с окървавен кинжал в ръцете. Чувах викове. “Ще прочистим огнищата на съпротива” – подхвърли приятелят ми, немски евреин. Спомних си есесовците в Атина. За мой ужас видях млада жена да забива нож в старец и старица, появили се на прага на колибата си... Навсякъде лежаха трупове. Те “прочистваха” с пушки и гранати, а завършваха работата с ножове, това се виждаше от всички... Намерих труп на жена, бременна в осмия месец, убита с изстрел в упор - в корема.”
Спешно извиканият заместник-командир на “Хагана” Ешурун Шиф писа: “Терористите от “Ецел” и “Лехи” предпочитаха да убиват всичко живо”. Той е видял как телата на убитите са били отнесени в каменоломната, залети с бензин и подпалени. Елиягу Ариели, пристигнал в Дейр-Ясин с отряда “Гадни” на еврейските пионери, е съобщил: “Убитите, с малки изключения, са старци, жени и деца... никой не е загинал с оръжие в ръце”. Британската полиция – до изтеглянето на англичаните е оставал повече от месец – провежда разследване на клането и установява: “Няма съмнение, че нападащите евреи са извършили зверства от сексуален характер... ученичките са изнасилени, а след това заклани... бебетата са убити... меката част на ушите на жените е откъсната, за да се вземат обеците”.
Бойците са щели да убият всички - в Дейр-Ясин са живели над 700 души - но жителите на близкото еврейско селище Кфар-Шаул се намесват и прекратяват клането. Бойците натоварват на камион още няколко десетки палестинци, разкарват ги триумфално из еврейските квартали и ги разстрелват.
Не търсете този цитат в руския съкратен превод на книгата “О, Йерусалим” на издателството Алия. Това издателство се надзирава от специалното, насочено срещу Русия, разузнаване “Натив”, а в онези години начело на “Натив” е стоял доктор Лапидот, убиец от Дейр-Ясин. Назначава го бившият командир на “Ецел” Менахем Бегин, доживял дните си в дом с изглед към Дейр-Ясин.
Бегин се гордееше с клането и с резултатите от него: то е помогнало “да се очисти страната от араби”. “Поздравявам ви със забележителната победа – писа той на убийците – вие сте творци на историята на Израел”. Официалното еврейско ръководство в началото заяви, че клането е дело на самите араби. Но клането в Дейр-Ясин прогърмя по целия свят, защото стана до самия Йерусалим, в присъствието на международни наблюдатели и на английските власти. Хитрата лисица Давид бен Гурион, авторитарен глава на евреите в Палестина, а впоследствие премиер-министър на Израел, съумя да минимизира щетите. Той се извини пред емира на Йордания Абдала: “Тази кървава касапница, чернеща името на всеки честен евреин, е извършена от гнусни разколници и терористи” – заяви той, без да мигне. И до ден днешен с това заявление се гордеят ционистите-хуманисти, особено в чужбина.
- Това е ужасна и страшна история – ми каза един евреин-хуманист, когато му показах развалините на Дейр-Ясин. – Но Бен Гурион осъди терористите и те бяха наказани.
- Да - отговорих аз, – те понесоха добре заслужени “наказания”: заеха висши държавни постове.
Бен Гурион не разказа, че “разколниците и терористите” са действали с пълното одобрение на общото еврейско военно ръководство. Техниката “good cop – bad cop” (“добър следовател – лош следовател”) се прилага не само в следствените изолатори. Всъщност всички ционистки военни групировки убиваха мирни жители и клането в Деир-Ясин не бе първото, нито последното. Два месеца преди това, на 14 февруари, бойците от друго подразделение , “Палмах”, нападнаха село Саса в Горна Галилея и подпалиха 60 къщи с мирни жители.
(Взривяването на жилищни домове заедно с жителите е любим похват на израелската армия. Спомних си за това, когато взривяването на жилищни домове в Москва предизвика Чеченската война и спомогна за сближаването на Израел и администрацията на Пугин. Пет години след Саса и 46 преди взривовете в Москва, на 14 октомври 1953 год., израелската армия атакува палестинското село Кибие и взриви десетки домове. Загинаха 66 мирни жители, жени и деца. И тук Бен Гурион прехвърли отговорността на “несдържани бивши затворници в нацистките концлагери, извършили този ужасен акт по собствена инициатива”. Убиецът от Кибие Ариел Шарон след време стана палач и на Сабра и Шатила)
В южната част на Платото, в село Даумие, на 28 октомври 1948 год. десетки селяни бяха убити, а телата им хвърлени във водосборника. Юли Хар Шефисе - която се зае с разследване на тази потулена навремето си история - успя да открие в яма скелетите на убитите, в това число и детски скелети1. Селяните на Даумие са били убити от войниците на 89-и батальон под командуването на едноокия Моше Даян, любимец на руското еврейство, и Ицхак Саде, т.е. не от “разколници и терористи”, а от основна “правителствена” ционистка военна групировка. Властите скриха клането, изтриха селото от лицето на земята с динамит и булдозери, а на негово място построиха еврейското селище Амация. Аба Ебан, многогодишният министър на външните работи на Израел, от трибуната на ООН отрече самия факт на съществуването на такова село.
Масово клане на мирни жители се извършва и в селата Илбун, Сафсаф, Джиш и други. “Евреите извършват нацистки зверства и това не ми позволява да спя спокойно. Това трябва да се скрие от външния свят, но да се разследва” – заявява министърът Аарон Зицлинг на заседание на правителството на 27 юни 1948 год. Беше проведено разследване (от прокурора Яаков Шимшон Шапир) – резултатите от него не са обявени и до днес2.
Съвсем неотдавна3 вестник “Маарив” публикува разследване на Теодор Кац, член на кибуца Магал, за клането в село Тантура. На 22 май 1948 год. дивизията “Александрони” влиза в селото. Селяните се разбягват по къщите и се заключват. Войниците минават по домовете - някъде убиват жителите направо на място, а останалите мъже събират на гробището на Тантура и ги заставят да копаят гробовете си, след което ги разстрелват на групи от по десет човека. Момичетата отмъкват в храстите; близките им, опитващи се да се застъпят, застрелват на място. Грабят украшенията от жените и ги пускат в село Фурейдис, където много от тях живеят и до днес.
Село Тантура се намира на брега на морето, срещу еврейското градче Зихрон Яаков. То се е славело със своите дини, жителите са ловели риба, работели са във фабриката за производство на бутилки за винозавода в Зихрон. Фабриката е оцеляла и до днес, около нея екскурзоводите разказват на туристите не за унищоженото село, а за барон Ротшилд и еврейските винопроизводители в Зихрон. Впрочем, да ги споменем с добра дума – именно жителите на Зихрон спират клането в Тантура (и в съседното Фурейдис), затова много жители се спасяват, за да продължат живота си в лагерите за бежанци или в оцелелите села.
Клане се е извършва и в превзетите от евреите градове. На 11 юли 1948 бригадата “Ифтах” влиза в Лида (Лод), многохиляден град с християнско и ислямско население. Някои жители успяват да избягат, но остават около 30 хиляди души. Евреите се нахвърлят на града и убиват 250 души, като при това загубват само двама бойци. Това се нарича “битката за Лод” или “потушаване на метежа в Лод”. След това подгонват оцелелите към Рамала. Жителите на Лида прогонва бъдещият израелски премиер-министър Ицхак Рабин.
Не единственият, не първият и не последният Дейр-Ясин стана символ на Накба – страшната катастрофа на палестинския народ. Отричането на Накба стана първа работа на ционистите, както отричането на холокоста е дълг на старите нацисти. Не изминава и година от клането и извиненията, когато в пустеещите домове започват да се заселват нови имигранти. Мартин Бубер, образцов ционист-хуманист на своето време, автор на “Хасидски разкази”, написа отворено писмо до Бен Гурион: “Изклани са стотици невинни хора, жени и деца. Това е черно петно върху съвестта на еврейския народ. Не закачайте тези къщи и земя”. Бен Гурион не отговори. Сред гостите на новото селище на имигрантите в Дейр-Ясин бяха министри, главни равини, кметът на Йерусалим, свиреше ученически оркестър...
Над Дейр-Ясин няма паметник, както би могъл да възкликне Евтушенко - но, ако тогава го беше направил, мисля, че нямаше да види пътувания до Англия и Америка – а сще по-малко световна слава. Не са равни живите преди смъртта си, не са равни и мъртвите. Не е трудно да се видят останките от Дейр-Ясин – повървете покрай Градините на Сахаров, покрай гробището и ще видите обширна територия, обкръжена с ограда. Това е психиатрическата лечебница от отворен тип “Кфар Шаул”, тя е Дейр-Ясин. На територията са се запазили домовете на селяните. Отвреме-навреме оцелелите жители и техните потомци идват да почетат паметта на загиналите, те мечтаят да издигнат паметник на жертвите и да се върнат по родните си домове.
Дейр-Ясин може да се види и по по-прост начин. Когато следващия път посетите мемориала на холокоста “Яд вашем” и преминете по тъмния коридор на детския павилион, излизайки на божия свят, повдигнете очи: далечният хълм срещу вас е Дейр-Ясин. Но прочувствени гласове няма да ви прочетат в тъмнината имената на закланите деца на Дейр-Ясин, международни комисии няма да поискат компенсации за оцелелите, тяхната собственост няма да бъде върната на собствениците. Има защо мъдреците на Талмуда да твърдят, че само у евреите има душа, а гоите нямат ни душа, ни право на собственост, ни семейни връзки.
Лифта и Дейр-Ясин имат 450 сестри. С тях се сблъскваме навсякъде и на първо място в Йерусалимския коридор. Няма нищо по-красиво и тъжно от руините на палестинските села. Те винаги са построени на чудесни места и разрушаването им придава особена не тукашна красота.
Ето тъжната и прекрасна руина, малкото планинско село Сатаф. То се намира на стръмния склон на дълбокия вади Сорек. Оранжевият указател за Сатаф стои на разклона Цова-Кастел-Ен Карем, а оттук новият хубав път се спуска на серпентини право до руините на селото. То се е запазило добре - сякаш върху него са хвърлили неутронна бомба: всичко е цяло, само хора няма.
В Сатаф има два красиви извора, лесно е да се отиде дотам и да се разбере как планинското село се е осигурявало с вода. Първият извор има голям водосборник и към дъното му водят стъпала. Канавки поемат водата от водосборника и я отправят надолу към насажденията. Децата могат лесно да се промъкнат в пещерата на извора, а за родителите им е по-просто да минат през пролома. Да се пълзи по тунелите на извора през лятото е наслаждение. В тях е прохладно, бълбука вода, може и да се изкъпете. Интересно е да се премине през карстовия път на подземната река или да се спуснеш по водата до шахтата. Не е необходимо да си цирков артист или спелеолог, обикновено тези преходи са лесни. Тунелите са прелестни, добре изработени, грижливо поддържани и се разбира колко труд и грижи са положили жителите на планината, за да се сдобият със скъпоценната вода.
Първият извор на Сатаф Ен ел-Бадад - направо при входа на селото - може да ви научи на всичко, което трябва да се знае за изворите. От скалите е изтичала вода, а селяните са изрязали тунел в търсене на главни поток. По глухите задънени отклонения на тунела може да се разбере, че търсенето не е било лесно, че проходчиците няколко пъти са сгрешили, губели са посоката на струята и са се връщали, опитвайки отново. Накрая им се удава да напипат подземната пещера, образувана от карстовия процес – камъкът на Юдейските планини е мек, това не е северният гранит и водата лесно го разяжда, образувайки подземни кухини, реки и пещери. В пещерата е възникнал естествен колектор на вода. След това в намерената пещера са изкопали вертикален кладенец, а по основния изход водата е продължавала да тече чрез преливане във водосборника.
Вторият извор Ен аш-Шаркие (източният) - от другата страна на селото - изтича от голяма и стръмно издигаща се нагоре пещера и образува езерце, през лятото покриващо се със зелена тиня. Селяните на Сатаф, разбира се, са отвеждали водата към своите насаждения. И до втория извор може да се влезе лесно с фенер в ръка по леко изкачващия се проход. В края на прохода, където той като че ли свършва, трябва да се приповдигнете и ще се окажете в просторна пещера, където през лятото е много приятно.
Сатаф стана национален парк в чест на неутронната бомба: на терасите расте грозде, както и преди 1948 год., канавките са ремонтирани, изворът не е запълнен с боклук. Пред него още не се е появило натъпкано със слама чучело на палестинец.
Къщите на Сатаф са полуразрушени, но някои още се държат. Еврейската агенция се опитва да засели в Сатаф еврейски имигранти от страните на Изтока, но те не се задържат – предпочели са да избягат в лагерите за приемане на емигранти, предци на керванните градове от 90-те години. Източните евреи не желаят да живеят в домовете на палестинците. След това предават селото на армията и го превръщат в зона за учения на жандармите от “славната 101-а част” - палачите на Кабие с командир Ариел Шарон.
Недалече от Сатаф се намира изворът Ен Джоз, обкръжен от орехови и бадемови дървета: в подножието на планината, на чийто връх е оформен национален парк, струи мъничък райски извор. Към него води междуселищен път, започващ срещу кибуца Цова. Преди 1948 год.това е било населено ъгълче с подредени тераси, акведукти и плодни дървета, но сега от къщите няма и следа. В последно време го почистват грижливо и го преименуват Ен-Таясим, извор на летците. Там расте и лимон и затова го наричат още и Ен-Лимун.
Най-сладкият извор Ен-Танур изтича като ручей по тясна долина покрай руините на село Алар. Бих искал да се родя тъкмо тук, до това ручейче, където расте огромна смокиня, ронеща зрелите си плодове във водата му – но тогава щях да се окажа в лагера за бежанци Дахейше и сега щях само да идвам да погледам руините на родния дом, така плавно преминаващи в руините на кръстоносците. Земите на тази малка долина, където живееха и се изхранваха неколкостотин палестински селяни, получи съседното еврейско село, където живеят 60 марокански семейства1. Те даже не ги обработват – само малка част от тях е заета с насаждения от плодни дървета. Плодовете обират бежанците от Дахейше. Овчарите от Хевронските планини пасат овцете на заселниците. В последно време все по-често се мяркат тайландци и китайци, внесени вместо палестинците.
Друго разрушено село се намира до турската ж.п. линия, свързваща Яфа с Йерусалим, предшествуваща хиджаското трасе към Медина. Това е Дейр еш-Шейх, малко село, в центъра на което са руините на древен манастир, в течение на времето превърнат във вали[4] и център на поклонничество за селяните от околността. Сега вали е занемарен и стените му са вандализирани с графитите на израелските ученици. Това е един от най-големите вали на Платото и куполите му се виждат отдалече.
От Дейр еш-Шейх нагоре тръгва вади, пълно със следи от загинал живот – до 1948 год. тук изворите Ен-Кталаб са въртели воденичните камъни на мелници. До извора расте червен кталаб[5], но по-малък от кталаба при Ен-Кини. Над него се намира старинният строеж при изворите Ен-Гнора, превърнати в резерват. Това е красиво посещавано място, където добре са се запазили следи от палестинската иригация, с водосборниците, каналите, тунела към извора, вертикалната шахта и други познати елементи.
Премахнати са само хората, създали и поддържали това място.
В края на Йерусалим, срещу еврейското село Ора, където по-рано е било селото ел-Джура, надолу в дълбокия вади, слизащ към вади ел-Вард, избликват три извора, от които най-красив е горният, а най-голям – долният Ен-ел Балад, “селският извор” на Валаджи. Жителите на Валаджи са “избягали” само на неколкостотин метра, от другата страна на железопътната линия - “зелена черта” - и построяват селото отново. Не им дават да пасат добитъка около изворите на селото си и мястото е останало пусто и разорено. Около най-горния от трите извора селището Ора е насадило плодни дървета. За дърветата се грижат същите тези жители на Валаджи, но не като собственици, а като наемни работници на новите стопани. Бежанци работят във всички еврейски селища на тази част от коридора – по пътя те минават край руините на селата си и показват на пътниците къде е било училището, къде джамията и къде гробището.
Но с това бедите на Валаджи не се свършват. През 1967 год. “нова Валаджи” се оказва в чертите на града, но жителите й не получават права и гражданство. Кметството на Йерусалим разбира, че новата Валаджи се намира в чертите на града едва през 2000 год. Тъй като там не е прокаран път, а градските власти не ходят пеша, в това село никога не са идвали общинските служби. Да се дойде с кола в нова Валаджи може само през селата Хусан и ел-Хадр, а те не само че не са в града, но не са и в автономията. Узнал, че Валаджи е част от града, кметът Ехуд Олмерт решава да я усвои.
Не, той не реши да върне на хората от нова Валаджи, жители на Йерусалим, старите им домове, но в замяна на това изпрати булдозери и разруши няколко нови къщи. Причината – “незаконно строителство”. Това ми напомни забележката на капитан Врунгел: щом исландците хвърлят мрежите, те се напълват с исландска херинга, а холандците, колкото и да се стараят, винаги улавят холандска. Така е и у нас. Щом евреите построят къща, веднага се вижда, че тя е законна. А палестинците, където и да построят къща, тя винаги е незаконна и винаги над нея надвисва дамоклевият нож на израелския булдозер.
Нещата не спряха дотук. Изясни се, че в далечното минало преди 1948 год. част от земите на нова Валаджи били еврейски. Кметът веднага решава да ги конфискува и върху тях да построи еврейски жилищен район. Ако се приеме, че 1948 година не отменя правото на собственост, следва жителите да получат обратно собствените си земи. Но израелската логика не е такава. Според нея древната еврейска собственост е завинаги еврейска, а стародавната собственост на гоите е само древна история.
В същия този район, около Кирият менахем, блика изворът Ен-Лаван, образуващ истински оазис на голия склон. И по-рано той захранваше селяните. Към него отива междуселищен път, спускащ се във вади, без да достигне до Ора.
Много красив извор отбелязва мястото на древното село Кабу, недалече от селището Мево Бейтар. Той блика в тесен вади, над извора има къща, а тунел отвежда водата във водоема. Но обикновено, за да се добереш до неговата ледена вода, се налага да се спуснеш по вертикалната шахта на дъното, където тя образува езерце. Само през пълноводни години водата прелива навън. Наблизо са насажденията, прекрасно запазили се тераси – изглежда, като че ли селяните от Кабу едва вчера са напуснали земите си. От другата страна на Мево Бейтар са руините на село Кафр Сум. Изворите му не пресъхват и през лятото. Наоколо има изоставени плодни градини. Един от изворите е покрит с бетон, откакто еврейските заселници замислят да използуват водите му. Сега той е изоставен.
Срещу селището Нес Харим има голям извор и край него се намират руините на селото Бет Араб, малко напомнящи Субу – тук някога е имало замък на кръстоносците. Изворът Бет Атаба е голям, пълноводен, с най-дълъг тунел и водопровод с каменна облицовка - и няколко украсяващи го къщи. Наред с него са руините на селото Сифла с неговия извор-пещера, в която може да се допълзи, макар и трудно. През лятото водата не се излива от пещерата, скрита между огромни скали.
В долината Ела, където пасат биковете на еврейското село Нетив-35, могат да се видят внушителните руини на палестинското село Бейт Натаб с неговите кладенци, къщи и насаждения. През пролетта плътни килими от цветя покриват терасите, където са били къщите на село Акор.
И така, навсякъде в Коридора на мястото на всяко еврейско селище е имало палестински села, при това те са изхранвали къде-къде повече хора, отколкото днес. Само в Бейт Атаб е имало повече хора, отколкото във всички сегашни еврейски селища в района. Тук, във всяко от тези места, може да се види истинската трагедия на Палестина, трагедията на необработваната земя, трагедията на изгонените селяни.
