Куба – любов моя
В Монпарнас и Найтсбридж през тази година звучат кубински ритми, в малките кина на Латинския квартал въртят “Буена виста”, Европа пие кубински коктейл “Ел Мохито” (“Комар”), в който се сливат струя лимон и сребърен ром над стъбълце мента, по лавиците на шикозните магазини се появиха пак хаванските пури, а върналите се от отпуска шведи и канадци си показват един на друг карибския загар. Куба се върна в общественото съзнание след няколко години на хладно забвение. Откриха я и руснаците – през последната година руските граждани се опитват и то успешно, да си върнат позициите, загубени при Горбачов и Елцин.
Хавана си струва да бъде ухажвана като принцеса. Този приказен град се издига край дълбок залив и старинните оръдия на форта на Тримата Мавритански Крале защитават тесния фарватер*. По улиците рядко и без да бързат преминават огромни “кадилаци” и “буици” от 30-40-те години, омекотени от времето, наподобяващи опитомени динозаври – таксита от юрския период. Опитомени и омекотени са и домовете на колониалните плантатори и американските мафиоти, където сега живеят такива хора като нас с вас. Уютна до пълна познаваемост, като любимо изтъркано яке, непарадна, близка като град от младостта ни, Хавана е напълно безопасна. По улиците й можете да се разхождате без страх по всяко време на деня и нощта, трезвен или пиян. Във вечната гражданска война на класите, развиваща се повсеместно на планетата, Куба е останала в ръцете на народа. Пред големите къщи не стоят автоматчици, няма охрана и въоръжена до зъби полиция. Над къщите няма реклами на кока-кола и “макдоналдси” - и въобще няма реклама. Затова Куба е червено флагче на картата на американския генерален щаб и бяло петно в диаграмите на Международния валутен фонд. В Куба няма сбивания, жителите дори не спорят един с друг – не приказка, а фантазия. Това е въплътената мечта на човечеството за приятелство. Както в комунистическото общество на нашите мечти, кубинците, деца на испански заселници и африкански роби, с пълен диапазон в цвета на кожата и разреза на очите, са най-красивите и добри хора на планетата. Съвършената красота на кубинците и кубинките подчертава утопичния характер на кубинския социализъм. Като такива бронзови красавици е изобразявал хората на бъдещето Иван Ефремов. Куба е далече от закоравелия пуританизъм, тук като от извор блика любов – телесна, духовна, поетична и всякаква.
По улиците на Хавана вървят “на крокодил” държащи се за ръцете малчугани в шорти и с пионерски връзки, хубавинки, измити, радостни. Има цветова кодировка – най-малките в червено и синьо, а младежта от горните класове носи цвят на горчица, забележително изпъкващ на гладката смугла кожа. Момчетата са в ризи и шорти, момиченцата в много къси поли, изпод които се подават неумолимо стройните прекрасни форми на краката. И Пушкин тук нямаше да се оплаква.
Тъжно е да се помисли, че Куба би могла да стане като нейните латиноамерикански съседи, че вместо да разширяват уменията и знанията си в пионерски кръжоци децата миеха колите на богаташите по улиците, а стройните момичета се отдават не по любов, а за пари. Удивително е как Хавана можа да устои, когато рухнаха Москва, Берлин и Варшава, когато народите на Съветския съюз и Източна Европа се поддадоха на сладката лъжа на задморските гласове. Тогава московските “демократи” поискаха да се прекрати помощта за Куба. Така да се каже, щом Русия прекрати помощта за Куба, ще заживеем като в приказка. Демократите поставяха особено ударение върху “търговските взаимноизгодни отношения” – тоест, на раздялата. Представете си, че Чуйков и Конев пристигат в Ставката искат от Сталин снаряди за обсадения Сталинград, а той им отговаря: “Какво ще получим срещу това?” Куба беше Малката земя, преден пост на социализма в тила на врага. Но на Русия на Елцин не бяха нужни предни постове. И под аплодисментите на Америка Москва затвори крановете.
Куба се оказа без гориво, а съветската техника – без резервни части. Американската блокада задушаваше острова, нямаше на кого да се продава захарта. Във Вашингтон брояха дните, до падането на Хавана. “Радио Марти”, предаващо от Майами, обещаваше на кубинците щастлив живот, само да капитулират. Оттогава минаха десет години и в Русия успяха да разберат, че няма реална възможност за всички “да живеят като в Швейцария”. Такава възможност може да се даде на някои, но тогава всички останали трябва да останат на суха дажба.
Кубинците изведнъж разбраха това и решиха да не се поддават на увещанията на американската пропаганда. Те ядяха пържени банани и ориз, имаха вода и светлина само два часа на ден, спряха строежите, но не се предадоха. В такива ситуации елитите на бедните страни обикновено захвърлят бедняците си на произвола на съдбата, предварително ограбвайки хазната. Елитът в Куба – “барбудос” - отбил американската атака на Плайа Хирон през 1962 год., сломил танковите корпуси на южноафриканските расисти в Ангола - не трепна пред лицето на ядрената заплаха: не заряза народа си, не премина на страната на пиратите. Като голямо семейство, всички кубинци обедняха, но не загубиха достойнството си, не се разделиха на имащи и нямащи. Те останаха бедни, но равни - бедни, но горди. Куба носи своята бедност с достойнство, като Турбини. Това е единствената страна отвъд пределите на Европа и северна Америка, където децата не просят милостиня, където няма бездомни, където на всички е осигурена безплатна медицинска помощ и образование. Тук няма “нови кубинци” с “мерцедеси” – и знаете ли колко е приятно това: цял месец да не виждаш нито една мутра със златна верижка.
За сегашния световен интерес към Куба има две причини. Едната е практическа. Кубинците решиха да развиват туризма. Белите пясъци, коралите, карибското великолепие на природата тук е в излишък. Туризмът има положителна страна – той носи нужните на страната пари, но има и негативна страна – лесно разлага бедното общество, поражда проституция, просия, спекула. С тази страна на туризма кубинците бяха добре запознати в предреволюционните времена, когато милиони богати американци превърнаха най-красивия остров в света в плаващо казино с бардаци. Урокът от миналото е отчетен – днешните туристи живеят на крайбрежните острови “само за туристи”, където на услугите им са всичко дарове на природата, неограничена храна и пиене. Те отиват в Куба на кубинците в туристически автобуси на екскурзия. Така бе построена невидима прозрачна стена, ограждаща кубинците от туристите, но позволяваща на туристите да видят и да обикнат тази удивителна страна.
Втората причина е свързана с общата криза на капитализма в света. След падането на социалистическия лагер на Запад победи “глобалният либерализъм”, позволяващ на богатите граждани от “ядрото” (the core: Западна Европа и северна Америка) да изсмукват соковете от останалите страни в света и от собственото си население. Буржоазната демокрация се смени с нов строй – олигархията. За последните 10 години социалното разслояване в света се увеличи многократно. Бунтовете в Сиатъл и Прага, възникването на независими медии в интернет, сгромолясването на борсите и валутите показват, че народите от страните на “ядрото” са се усетили какво става. Ако тази тенденция не се спре, целият свят ще се превърне в елцинска Москва – с бедни просящи старици, тълпи от евтини работници-роби, олигарси и дебеловратите им охранители. Още преди Октомврийската революция Джек Лондон, американски комунист по убеждения, изобразява тази антиутопия в романа “Желязната пета”.
Идеологическите безпочвени самохвалства на олигарсите утвърждават “неизбежността и безалтернативността на олигархията” като светло бъдеще на (част от) човечеството. За европейците Куба стана – не, не резерват, а социална лаборатория - откъдето лъха духът на равенството и приятелството между хората. В Куба се проверява истинската демокрация – народовластието. Неотдавнашните избори в САЩ и сегашните в Израел показаха, че олигарсите не оставят на народа дори видимост на избор. Близнаците Буш и Гор в Америка и близнаците-генерали в Израел, между които не може да се избира - както нямаше избор и между Брежнев и Черненко - напомниха на хората за истинския избор. Това е изборът между егоизма и братството. Между онези, които искат да отнемат от другите и последното им късче хляб и онези, които искат да го поделят с ближния. Да не се отблъсква слабия от хранилката, да се уважават селянина и поета, да се подлага рамо под общия товар – ето алтернативата на олигархията. Можем да я видим в Куба.
Куба е общество на равенството, създадено от ония, които не искат да дърпат юргана към себе си. Използвачите, престъпниците и потенциалните олигарси отплаваха за Майами. Обществото, освободило се от човешкия шлак, си поставя напълно нови цели: да не се напъва до затъпяване, да не се заработва повече от нужното, а да се живее човешки още сега. Животът не е потребителство и безцелно пазаруване. Кубинците не са изтощени от работа, те обичат да се събират и разговарят, да танцуват, да пеят и да флиртуват. Техният живот е непрекъснат концерт, където зрителите и артистите не са разделени от рампата.
Фидел призовава хората да се откажат от надпреварата в потреблението, да не си поставят неизпълними идеали в живота, както в Бевърли-Хилс, а вместо това да се стремят да намалят бремето на труда, да имат повече свободно време за риболов, общуване, за морално усъвършенствуване. Трудно е да си представим Куба без речите на Фидел. Той говори дълго, но ти се иска да говори още. Неговите речи никак не приличат на прочетените от хартийка речи на някои от покойните ни съветски ръководители. Той не само запалва слушателите, но и ги кара да се замислят.
Според думите на Фидел, съветските хора са сгрешили, приемайки съветите на Международния валутен фонд (МВФ). Всички страни, тръгнали по пътя на МВФ, попадат в капан, снижават темповете на растежа, обогатяват САЩ, пораждат обедняване. Съветите на МВФ са съвети на вълка към овцете. Затова брутният продукт на Русия сега е два пъти по-малък, отколкото през съветските години. Куба, където брутният продукт спадна три пъти след измяната на Горбачов, се справи с бедата и вече достигна до 76 % от предишното му ниво. “Ако Русия беше тръгнала по нашия път”, твърди Фидел, - “тази най-богата страна с нейните талантливи хора и дарове на природата отдавна щеше да се оправи и да достигне всеобщо благоденствие.”
“Световната икономическа система се носи към гибел” – говори той – “и августовският “пуч” в Русия е само първата лястовица на всеобщия колапс. САЩ играят със света с белязаните карти на неосигурения със злато долар на финансовата пирамида от облигации на американската хазна. С тези празни хартийки САЩ изкупуват земята и заводите в целия свят, стават собственици на всичко, създадено от Бога и хората. Когато пирамидата рухне, ще се разрази буря, в сравнение с която кризата от 1929 год. ще изглежда леко вълнение. Куба, която гордо отхвърли всички съвети на МВФ, ще се окаже в по-добро положение от другите страни.” Сборникът от последните речи на Фидел “Кризата на капитализма”, издаден през 2000 год.1, за мен стана най-важната книга на годината. Съветвам да я прочете всеки, който иска да разбере съвременния свят.
Фидел и неговите другари в революцията - като убития в Боливия Команданте Че Гевара - бяха и останаха Исполини на Духа. Те биха могли да възродят света на социализма, който залиня в консервативните ръце на кремълските старци. Куба се държеше – и се държи! - като много добър човек в семейството на народите – нейните лекари лекуваха (лекуват и сега!) болните и спасяваха децата в джунглите на Гватемала и пустините на Намибия, нейните войници пречупиха гръбнака на апартейда - и всичко това напълно безкористно. Куба не спечели даже от освобождаването на Южна Африка, в много отношения – заслуга на кубинското оръжие. И въпреки това в речите на Фидел не може да се чуе и капка горчивина. За него, като за светеца, благото дело е достатъчна награда.
За мен Куба се оказа пълна неочакваност. В течение на години вездесъщата американска пропаганда ме убеждаваше, че това е изостанала тоталитарна страна начело със застаряващ диктатор. Реалността се оказа тъкмо обратната. Куба е Ноевият ковчег в света, блъскан от вълните на американския потоп, оазис на надеждата, вярата и любовта. Фидел е моят кандидат за длъжността председател на земното кълбо. Хавана е втората родина на всеки комунист, новата столица на необявения Интернационал, подхванал знамето на Москва.
Съветниците от “Ню Йорк Таймс” настояват Русия да се съсредоточи върху погасяването на дълговете и върху търговската рентабилност на взаимоотношенията. Техните съвети трябва да се изслушват - и да се прави точно обратното. На земята на Куба се намира уникална станция за следене, позволяваща на Русия да знае всички помисли на американците. Тя няма цена1.
Куба дори не е Сталинград, а Брестката крепост в световната война за човешко достойнство. В тази война фронтът е отишъл далеко, далеко. Ако Москва се събуди от тежкия мираж на последното десетилетие, то този удивителен остров ще се окаже къде-къде по-важно оръжие от стареещите тежки ракети от класа “земя-земя”.
По отношението към Куба можем да разберем какво бъдеще подготвя за страната си президентът Путин.
