Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.08.2008 02:33 - Господари на словото: американо-израелският тероризъм - Част 3
Автор: nwo Категория: Политика   
Прочетен: 1540 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 25.08.2008 02:36


Затова всичко, което говореха евреите в Русия, трябва да се пренапише в светлината на последвалите събития. Ние се борехме не за правата на човека, а само за правата на евреина. Бяхме за свободата на придвижване и избора на професия - но само за евреите. Ние не сме против своите, еврейските танкове на чужда земя - а бяхме само против руските танкове. При вида на нещастно детенце, вдигащо ръце пред автоматчиците ни смущава само  едно – че това е еврейско детенце. В гойското дете можеш да стреляш, колкото си искаш.

          Когато Бялик писа, че “дяволът не е измислил нужното възмездие за убийството на дете”, той явно е имал предвид само еврейското дете. Когато се ужасява от сцените на погрома, ужасяваше го,  че погромът е насочен срещу евреите1. Сам по себе си погромът е нещо обикновено и напълно нормално. Тези дни евреите от Горни Назарет извършиха погром срещу арабите в Долни Назарет, но никой от погромчиците не бе привлечен към отговорност. Затова пък полицията изпозастреля няколко жертви на погрома. Още по-страшен погром извърши налетът на бойни вертолети над мирния и беззащитен град Бейт-Джалу.

          В царска Русия, която ние опозорявахме, както можехме и превърнахме в скраб, за сто години от погроми са загинали по-малко хора, отколкото ние сега убиваме за седмица. Там погромчиците идваха с ножове и тухли, налитаха казаци с нагайки, а днес ние громим гоите с бойни вертолети и танкове. В хода на най-страшния Кишиневски погром бяха убити 45 души и ранени 600. През последните дни в Израел са убити 150 души и ранени 4 хиляди. След погрома в Русия стотици честни хора, писатели и интелигенция се вдигнаха против погромчиците. В Израел трудно се събраха няколко десетки човека за демонстрация на протест в Тел-Авив, а Съюзът на еврейските писатели подкрепи погромчиците.

          Когато през 1991 евреите в Русия се обявиха за частна собственост и против комунизма, те имаха предвид само еврейската частна собственост. Защото гойската частна собственост ние конфискувахме свободно, като ничия. Разходете се из разкошните райони на Йерусалим – по Талбие, по стария Катамон, по Гръцкото и Немското предградия. Всички тези дворци принадлежаха на гои – немци, арменци, гърци, палестинци – православни и мюсюлмани. Те бяха отнети насилствено и предадени на евреи. През последните седмици стотици хектара земя бяха конфискувани от гоите, а десетки домове – разрушени.

          , За да ни подкрепи в борбата ни, при нас долетя гибралтарският еврейски магнат Гусински. Не толкова отдавна той призоваваше на помощ световната общественост, когато Русия се опитваше да освободи руската телевизия от ноктите му. Неговата подкрепа за Израел показва, че Гусински одобрява конфискацията на имущество и арестите по етнически признак. Той е само против конфискацията на еврейско богатство и имоти от гои. Той е още против това евреите да лежат в затвора – гоите могат да лежат в затворите без съд десетки години - което и става в еврейската държава.

          В най-кратко време ни се удаде да зачеркнем многогодишните усилия на евреите в областта на демокрацията, правата на човека и борбата за равенство. Какво, собствено казано, не ни харесваше у немските нацисти? Расизмът? Ние го имаме не по-малко. Йерусалимският руски вестник “Пряка реч” проведе анкета между руските евреи за отношението им към палестинците. “Искам да убия всички араби”, “Всички араби трябва да се убият”, “Арабите трябва да се изгонят оттук, да се затвори вратата след тях и да се окачи катинар”, “Арабинът си е арабин. Тях трябва да громим”. Не съм уверен, че анкета сред немците през 1938 би дала толкова отчетлива картина. Все пак до 1941 даже нацистите не се готвеха да убиват еврейските си врагове.

          Затова ще кажем: ние бяхме против расизма, докато той бе насочен към нас. Бяхме против нацизма, докато това беше чужд нацизъм. Бяхме против зондеркомандите – наказателните отряди от палачи – само докато това бяха чужди зондеркоманди. Нашите, своите, родните еврейски жандарми предизвикват у нас възторг. Днес Израел е единствената страна в света, където официално действуват отряди от убийци, където едва вчера Върховният съд ограничи прилагането на изтезания. Не се безпокойте, вас това няма да ви засегне: нашите палачи действуват строго според пета точка.

          Ние бяхме против гетото, докато ни вкарваха в гето. Сега най-“либералният” еврейски план предвижда създаването на няколко гета за гои, гета, обградени с бодлива тел, с танкове по периметъра и еврейски завод до оградата. Там гоите могат да проверят действително ли “арбайт махт фрай”1. Ще дадем на това гето пълна независимост, предварително отнемайки на затворените всички източници на съществуване.

          Е, добре. На израелците промиват мозъците още от детинство. От детска възраст им втълпяват идеята за “избрания народ” и за това, че евреите са “юбер алес (над всичко)”, че гойската кръв е вода и че всичко по право принадлежи на евреите. Обидно е, че за най-кратко време много бивши еврейски граждани на Страната на Съветите се сляха с тях в общ хор. Както забележително каза Марк Галесник в “Беседер”, накрая Израел изпълни резолюцията на ООН, приравняваща ционизма към расизма.

          След като ангелът написа страшните си думи, след като пророкът призова народа на Израел към покаяние, пред нас се откриват два пътя. Изборът е наш. Ние можем да се покаем като жителите на Ниневия, да върнем чуждото богатство, да дадем пълно равенство на всички, да прекратим дискриминацията и убийствата и да се надяваме на Божието опрощение, ако не заради нас, то поне заради нашите котки и песове. Можем и да упорствуваме в своите злодеяния като жителите на Содом и да се приготвим за потоците от огън и сяра, които ще изригнат от гневните небеса на Палестина.

2000 год.

 
                                                                                   Изгубеният свят

 

По брега на планинска рекичка върви джентълмен с белоснежен костюм и блестящи лакови обувки. Рекичката се вие, бреговете на клисурата се надигат и притискат пътеката. Изглежда, че по-просто е да се тръгне по водата, но джентълменът си пази обувките и панталона. Той се огъва, като гъсеница на карфица, прегъва се на две, прави скокове от олимпийска класа, но не стъпва във водата. Истински подвиг. А сега ще изменим сценария с един детайл. Да си представим нашия джентълмен с кално и мокро облекло и буци кал на краката. Така ни се иска да му изкрещим: “Стига, глупако, стъпвай във водата! Ти вече няма какво да губиш!”

          Примерно така изглеждат отстрани безкрайните финтове на официален Израел, стараещ се чрез невероятни хитрувания да държи палестинците под своята власт и в същото време да запази видимостта, че ги няма тук. По окупираните през 1967 год. територии са прокарани стотици километри шосета, свързващи мъничките еврейски селища  чрез заобикаляне на палестинските села. Шосетата криволичат в пустинята, спускат се в тесни долини, качват се в планините, заобикалят малките чифлици като големи столици, само и само шофьорите да не могат да видят гой по своя път. Нали гоят предизвиква нещастие. Сега блестящият ум на новия премиер Ехуд Барак подготвя многокилометров мост, който ще свърже островчетата на автономията и в същото време ще остави територията под еврейски контрол. Преговорите за мир стигнаха до задънена улица при Нетаняху, защото не можаха да решат въпроса как жителите на Касриловка могат да отидат до Малаховка, без да срещнат по пътя омразните гои.

          Цялата проблематика  на израелско-палестинските територии и преговорите за мир в очите на трезвия наблюдател не струват и колкото изядено яйце. Мястото им е в анекдотите за луди: “Какво ще стане, нещастни Рабинович, ако тръгнете през селото и видите там гои?” – “Те ще ме убият. Така е написано в Талмуда”. Ето ви няколко въпроса за преди заспиване. Колко души живеят в Израел? 6 милиона, от тях 80 % евреи? Не, драги читателю. В Израел живеят над 9 милиона души. От тях евреите са малко повече от половината. Но за евреите този резултат не е удобен. Ние искаме 80 % евреи. Затова не броим 3 милиона гои. И получаваме нужния резултат – страната ни е еврейска. Със същия успех може да се получи еврейска страна на всяко друго място – достатъчно е да не се броят гоите.

          Тези 3 милиона гои живеят в Израел, а вляво и вдясно от тях живеят евреите, които влизат в сметката. А гоите не влизат в сметката - и това е то. Някак си не се преброяват. Затова пък имаме еврейска демокрация. Чакайте, ще кажете вие. Те имат автономия. Знаем какво е автономия – имаше такава Еврейска автономна област в Биробиджан и десетки други автономии. Но знаете ли вие, че жителите на тая автономия нямат право на глас? Че нямат право да излизат от своята т.н. “автономия”? Такова положение не са познавали нито албанците в автономното Косово, нито арменците в автономния Карабах. Палестинците могат само да мечтаят и да им завиждат. Такава автономия, каквато имат палестинците, обикновено се нарича просто “зона” (т.е. концлагер – б. пр.). Но НАТО няма да се застъпи за палестинците, както направи за албанците в Косово. Вече петдесет години съществува проблемът с бежанците, но никой не мисли да ги връща по домовете им. Достатъчно беше Клинтън да каже случайно, че палестинците могат да живеят, където искат - и моментално го натисна цялото еврейско лоби – и не се успокоиха, докато той не се отрече от думите си. И още как – нали собствеността на бежанците не е у гои, а у евреите.

          Ето ви още един въпрос: какви права има Палестинската автономия? Тя има едно “право”, което, всъщност, е задължение – да изпълнява указанията на еврейското правителство и да поддържа реда. Какви права няма? Автономните власти не могат да изкопаят дори кладенец без съответното разрешение на еврейските началници. Те не могат да внесат и изнесат нищо без съгласието на еврейските власти. Длъжни са да купуват израелските стоки на израелски цени. Те имат право – като премия – да робуват срещу грошове в израелските ферми и заводи, много от които са разположени на т.н. автономни територии.

          Разбирате ли колко хубаво и просто е това? Построявате завод на териториите, палестинците ви работят почти за нищо, но в същото време заводът е екстериториален, а палестинците ги няма даже в списъка на местното население. Това, разбира се, е старо еврейско решение. “Веднъж в петък раби ходил в Одеса. Забавил се по пътя и вече настъпила събота, но раби се помолил и Господ сътворил чудо – навсякъде било събота, а там, където пътувал раби, било петък”.

          Тази притча се оказа пророческа. Навсякъде, където се намира евреинът, е Израел с граждански права, осигурена минимална заплата, социални условия. А където го няма, там е диващина, “трети свят”, бедност, мъчения и глад. И според логиката на лудницата, така и трябва да бъде. Затова в еврейското селище Или между две палестински села на юг от Набулус преди няколко седмици откриха плувен басейн с олимпийски размери. В същото време в околните села  при гоите няма вода – нито в басейн, нито в кран. Има села, където вече осем месеца няма вода. Не само загина реколтата на селяните, но те не се мият със седмици. Донасят питейна вода в пластмасови бутилки. Ръката върху разпределителния кран е еврейска ръка. Както пееха едно време, “ако в крана няма вода...”

          Или например проблемът с визите. Вие може би знаете, че понякога израелските власти не разрешават на господин Нечипоренко да посети историческата родина на еврейския дядо на скъпата му покойна тъща. Но знаете ли, че десетки и стотици палестинци не могат да посетят даже жените и децата си, защото те живеят зад пределите на съвременните израелски концлагери - така наречената зелена линия? Че дядовците не могат да видят внуците си, живеещи на разстояние пет километра, защото ги разделя граница, прозрачна за евреите, но непроницаема за гоите? Знаете ли, че стотици гои лежат в израелските затвори с години без съд и следствие, без обвинение и адвокати? Че неотдавна излезе на свобода един от тях, пролежал без съд и следствие шест години? Че там са останали още седемдесет човека, които ще преседят там толкова, колкото е угодно на контраразузнаването?

          Колко шум се вдигна в света  заради арестуването на 13 евреи в Иран. Но знаете ли вие, че в израелските затвори линеят – без предявено обвинение! - десетки похитени ливанци? Те са били отвлечени преди почти две десетилетия, за да принудят Ливан да намери останките на отдавна загинал еврейски летец, свален докато бомбардирал мирни села. Знаете ли вие, че в Израел ежедневно и ежечасно измъчват хора, пардон, гои? Че мъченията продължават седмици и месеци и нерядко завършват със смъртта на измъчваните?

          Знаете ли вие, че израелските лекари подписват всеки протокол за мъченията и утвърждават тяхното прилагане? Знаете ли вие, че израелските съдилища  не се намесват и не прекратяват мъченията на затворниците? Знаете ли вие, че стотици хиляди палестинци са лишени от своето имущество, конфискувано от еврейските власти според пета точка през 1948, 1967 и в наши дни? Знаете ли вие, че докато разсъждавате за еврейското злато в швейцарските банки, еврейските власти продължават ежедневно да конфискуват собствеността на гоите в Палестина?

          Знаете ли вие, че християните от Витлеем  не могат даже да се помолят в Храма на Възкресението в Йерусалим? Че руските жени, омъжени за палестинци от Витлеем, с години не получават разрешение от еврейските власти за поклонение в Йерусалим? Че мюсюлманите от Рамала не могат да посетят свещената за тях джамия Ал-Акса в Йерусалим?

          Знаете ли вие, че евреинът получава седем пъти повече вода, отколкото гоя? Че доходът му превишава гойския пет пъти? Че в обединения Йерусалим, където всички доходи се заработват благодарение на гоите, всички разходи отиват само в полза на евреите? Че палестинците нямат дори право да отидат да се изкъпят в морето? Когато новите имигранти започнаха да пристигат в Израел, те често сравняваха страната ни с някоя от топлите средноазиатски или задкавказки републики. Но те ни ласкаеха – ние живеем в Загубения свят, в далечен резерват, забравен от времето. След демократизирането на Южна Африка Израел остана единствената черна точка на картата на света – последното убежище на расизма и апартейда.

          Всеки път, когато преминавам покрай поредното КПП* на шосето, когато ме обискират на входа на магазина, когато ме разпитват на аерогарата, у мен възниква усещането на странник в машината на времето. Не, не познавам друга такава страна, пък и няма такива страни. Имаше такива, други страни. Нали еврейската държава в Палестина възникна в края на 20-те години (макар формално да получи независимост едва през 1948). Тя е връстник на други блестящи образувания на своето време и най-напред на националсоциалистическа Германия. Много забележителни решения от онези времена бяха реализирани у нас. У тях конфискуваха имуществото на евреите, у нас конфискуват имуществото на гоите. У тях изгониха евреите, у нас изгониха гоите. У тях уволняваха от работа евреите, у нас не вземат на работа гои. В наши дни няма гои съдии във Върховния съда, гои-министри, гои в ръководството на големите компании, даже инженери в Електрическата компания – и това няма. У тях зашиха жълти звезди, у нас във вътрешните паспорти включиха графата “националност”. Вместо концлагери ние създадохме лагери за бежанци. Нашият ШАБАК едва ли ще отстъпи на тяхното Гестапо. Убийство на политически опоненти, похищаване в чужбина, нощни арести и обиски – у нас всичко това се върши неограничено по отношение на гоите.

          Но времето върви. Ако Германия не беше се забъркала в световна война, тя също би просъществувала до нашите дни и навярно би се смекчила. Дахау би се закрил (а Освиенцим – рожба на войната – изобщо не би възникнал). Там биха пристигали рок-групи, а телевизорът би показвал американски филми. Биха се появили пост национал-социалисти. Така е и у нас. Ние живеем в условията на загниващ, декадентски национал-социализъм. Но той още е жизнен.

          Казват, че умиращият Назъм Хикмет молел да му изпратят “книжка  с щастлив край”. За съжаление аз не предвиждам щастлив край. Ционистките партии, както и преди, спорят помежду си дали да изгонят палестинците в пустинята или да ги натикат в резервати. За равноправие говорят само абсолютните екстремисти далече зад пределите на политическата карта на страната.

          И най-прогресивните ционистки сили – към тях трудно може да бъде отнесен Барак - не изискват прекратяване на апартейда. Въобще палестинците няма на какво да разчитат. След сключването на “мира” те ще останат в своята зона и, както и преди, ще поглеждат през бодлива тел някогашните свои земи и спокойната повърхност на забраненото и недостъпно за тях море. Най-забележителния мирен план на Работническата партия се намира на равнището на южноафриканските бантустани, псевдоавтономни образувания от времето на апартейда в Южна Африка..

          Но световната общественост не се “подкупи” с бантустаните и продължаваше да изисква изпълняването на простия принцип – равноправие. “Един човек – един глас”. Затова с течение на времето в Южна Африка възникна, не, не утопия, а обикновена държава с обикновените й недостатъци. Но срещу бурите воюваха забележителните кубински войници, сломили танковите им корпуси в Намибия. Срещу нас са кротките палестински селяни с камъни вместо оръжия. Бурите нямаха силни съюзници. Израел има суперсъюзник – световното еврейство. Ние сме им нужни, за да има къде да избягат всички тези максуели, березовски, лернери с техните крадени милиони. Заради това те ежедневно изстискват пари от руснаци, американци, англичани и ги препращат на нас. Ние получаваме милиарди долари, отнети от пенсионерите в Москва и от бедняците в Ню Йорк. Ние харчим за многохилядна армия, за най-новото оръжие, за съоръжения за измъчване, за куршуми за палестинските деца. Остават и за преживяване. Иначе отдавна бихме заседнали в плитчината. А така оставаме тихия залив на историята.

          Световната преса е в ръцете на нашия суперсъюзник. Каквото и да направим – дори задушено месо от палестинците – “Ню Йорк Таймс” ще ни оправдае, пък и НТВ1 няма да ни осъди. Те ще припишат на антисемитизма всички разобличения. С други думи, няма външен фактор, способен да повлияе на положението ни, с изключение на пряко вмешателство на Господа-Бога, който може да се отврати - или пряко попадение на иранска/иракска/руска ракета с ядрена бойна глава. Освен ако на народа на Америка омръзне да харчи пари за нашия сълзотворен газ. Но в Израел няма и няма да има мир, нормален мир и нормален живот.

          КПП, армията, ШАБАК – всичко това ще остане с нас завинаги и до края. Има ли изход? Има, но той е в областта на фантастиката: да се дадат равни права на гоите. Да им се даде право на глас, като на всички евреи. Да им се даде право на придвижване като на всички евреи. Да им се даде право на собственост като на евреите. В края на краищата веднъж вече гоите дадоха равни права на евреите на своя глава. Тогава ще изчезнат проблемите. Не трябва да има обходни шосета. Иска ли евреинът да отиде в Хеврон – нека. Иска ли палестинецът да живее в Тел-Авив – да е жив и здрав. И армията – обща, и парламентът – един, и страната – една. Ако щеш моли се на Христос, ако щеш – на Йехова,  ако щеш – на Аллах, а ако щеш не се моли. Няма да станем рай, но ще стане приятно за живеене.

          За това се появи шанс - израелски граждани станаха стотици хиляди бивши съветски хора, слабо свързани с юдаизма. Това е тайна и не е грешка. Тези хора бяха внесени  с благословията на “Натива”, идеологически издържаното специално отделение на израелското разузнаване, чиито действия бяха одобрени на най-високо равнище. Израелските власти вървяха по пътя, прокаран още от вавилонците и асирийците – изгонване на местното население, сраснало с корените си в родните планини и внос на преселници, лишени от местни връзки и амбиции и по неволя лоялни към властите. Затова в страната бяха докарани хиляди украинци, руснаци, тайландци, румънци и китайци.

          Всички чистокръвни евреи-ашкенази – потомци на първопреселниците – са съгласни да работят само на ръководни длъжности или в сферата на отбраната и сигурността. Трудно е страната да се обляга само на адвокати, офицери от разузнаването и специалисти по рекламата. Затова и потрябваха новите имигранти. С течение на времето те ще разберат, ако вече не са разбрали, че за тях и за децата им пътят нагоре е затворен. Еврейското религиозно право счита децата от смесените бракове за деца на проститутки и за тях действат множество ограничения. По-точно, еврейското право въобще не признава брака с гой, защото, според Талмуда, гоите нямат брак, нито имущество, нито душа - те са като животните. На миналите избори вътрешното разбиране на този факт тласна мнозина пришълци от Русия да гласуват за антиклерикалните партии.

          Но, право да си кажем, нашите “харедим” (религиозни евреи) са безвредна група от населението. Този остатък, запазен в периферията, би се свил до скромни размери, ако към него не предявяваха изисквания ционистките власти – да живеят в обособените градски квартали или селца в течение на много години под страх от мобилизация в армията. На тях и многодетните им семейства  все едно се полага помощ от държавата и в това няма нищо лошо. Един полет на нашия славен самолет F -16 с товар бомби в Ливан струва повече от цялата помощ за самотните майки и многодетните семейства. Целият бюджет на Меа Шеарим2 е по-малък от стойността на едно обходно шосе от Малаховка до Касриловка.

          Неционистките религиозни евреи са пристигнали в Святата земя преди ционистите (между тях е бил и прапрадядото на автора на тази статия) и самите те са станали жертва на ционистката концепция. Така например, къщите им в Хеврон и Йерусалим са били конфискувани и предадени на преселниците-ционисти. Но все пак по-добре е да не живеят в притеснение, да не ги подгонват към армията и да им се позволи поне малко да излизат от гетото, отредено за тях, когато сами поискат това. При цялото ми отхвърляне на талмудистките закони – а, според мен, те се отнасят към най-черната разновидност на човеконенавистния клерикализъм – считам, че религиозните евреи -“харедим” - имат право да живеят според тях в Йерусалим и Бней Брак, както живеят в Бруклин, Париж и Киев. Но юдаизмът трябва да бъде лишен от всички привилегии. Поддържам правото на евреите да живеят сред палестинците, било то в Хеврон, Яфа, Наблус, Ариел или което и да било село, но без привилегии - на равни начала! - както живеят евреите сред всички народи на света от Москва до Ню Йорк и от Дамаск до Кайро.

          Превръщането на Палестина/Израел в нормална страна е възможно. Трябва да престанем да се извиваме и огъваме, да стъпим в чистата вода на ручея и да преминем на другата страна, на зелената ливада на единната и неделима Палестина. Но това едва ли ще стане без поредното военно поражение.

 2000 год.

 Пролет в Юдея

 

          Всичко започна с отвореното писмо на писателите. Според мен, никога досега най-добрите израелски писатели – от Амос Оз до Давид Гросман – не са се обръщали с открит призив. Седем подписи – нашите Пастернак и Манделщам, нашите Сорокин и Пелевин. Писателите искаха да се върнат изгнаниците  - коренните жители на пещерите на Юга от Хевронските планини. Израелската армия – всемогъщ управител на окупираните територии – изхвърли на пътя тяхната проста бедна покъщнина и прогони 700 души от дома, за да угоди на еврейските заселници. След това се появиха статии във вестниците. Те разказваха, че в планините на юг от Ята от памтивека в пещерите живее малко племе от палестинци-скотовъдци. Според мнението на етнографите (в частност покойния президент на Израел Ицхак Бен Цви), става дума за преки потомци на древните юдеи, приели исляма през ІХ век. И ето че през декември, в най-студеното време, армията ги прогони заедно с жените и децата и добитъка и сега те живеят на палатки.

          Подробностите от изгонването бяха доста мерзки. Нахвърляха вещите им на камиони и ги изсипаха на пътя по-далече от жилището им. Командуващият централния военен окръг обясни на писатели, че, така да се каже, Боливар не може да носи двама - или евреите или гоите. Трябва да се извърши малко етническо прочистване и за евреите ще има повече място. А вие, прекраснодушните, не разбирате, че това е наш дълг и наше право. Но писателите не разбраха. Не го разбраха и много други израелци, оказали на изгнаниците помощ според силите си и обърнали се към Върховния съд на справедливостта БАГАЦ с искане да върнат хората у дома им.

          През един ясен пролетен ден седнахме в разбитата “Шкода” на приятел и отпътувахме да видим с очите си пещерните хора и тамошните места, защото е по-добре веднъж да видиш, отколкото сто пъти да чуеш.

          По това време килими от цвета покриват хълмовете на Юга. Червените полета на анемониите покрай пътищата  се смесваха с белите и жълтите лайкучки и маргаритки, а сред тях като тъмни виолетови петна се отделяха перуниките. Скоро слънцето ще изгори тревата до ръждиви струпеи, но сега нежните облаци на овчите стада плават  по зелената гладка повърхност. Патриархалната прелест още се е запазила в тези отдалечени места. Нали отдалечеността не се измерва в километри. Има места и по-далечни от историческата Юдея, да речем същия оня Ейлат. Но Ейлат с неговите петзвездни хотели и даже Мицпе Рамон, столицата на джиповете, не може да се мери с неподдържаните и рядко преминавани пътеки. Ако се прекара права линия между Йерусалим и Беер-Шевой, на изток от пресичането й със “зелената черта” (границата на Израел през 1948-1956) се намира най-глухата отдалеченост на Палестина, където малко нещо се е изменило през последните три-четири хиляди години.

          Невисоките хълмове и просторните долини на Шефела изведнъж, без предизвестие се превръщат в стръмни гънки на планини и се открива чашата на пустинята, затворена от изток от високите планини на Арад. Пещерите започваха веднага. На запад от “зелената черта” на самия път има знак за археологическите разкопки на Хирбет Рувейн, където, както е написано на табелата, са живели древните юдеи още по времето на легендарния Първи Храм. Това са добре построени здрави огради около целия лабиринт от пещери. Пещерите са просторни, уютни, с огнища и отвори в свода за излизане на дима, с елементи на зидария. Те са разделени на няколко олтара, като стаи, но само до височината на бедрото.

            По-далече на изток има още по-внушителни руини, пещерният град Сусия, където е оцеляла древна синагога с мозаечен под. Била е построена през ІV век и е просъществувала до ІХ век, когато постепенно се е превърнала в джамия. Отначало явно само малка част от жителите са преминали към исляма и тогава в двора на синагогата  е възникнала молитвена ниша – михраб. С течение на годините примера им са последвали и другите и синагогата станала джамия, макар че същите овчари  и техните деца са се молели между същите тези стени.

          Пътят върви покрай хълмовете и все по-често забелязваме пещери като в археологическите руини, но вече населени. Върху хълма, на конфискуваната от палестинците земя, е новото еврейско селище Маон, здрави стандартни къщи с червени керемиди, пълно е с вода, електрически фенери, нови блестящи автомобили, бодлива тел, охрана с автомати. В подножието на хълма, в гънката на зеления вади1 има струпвания на пещери и уплашени нерешителни колиби. Това е Тувейни, едно от селищата на пещерните жители. Тук са намерили приют изселените им роднини.

          Оставихме колата при входа на селото. Във вади здрав селянин пасеше овце, но щом ни видя, остави стадото и се изкачи на шосето. Приближиха се още няколко селяни. Когато разбраха, че идваме с мир, разцъфнаха усмивки, показвайки удивително равни бели зъби. От близката колиба излезе старица с чайник  и веднага ни нагости с горещ билков чай.

          Силни, здрави хора са тукашните планинци. Техните лица са необикновено красиви, почти с картинна красота. Гъсти бради, топли халати (като в Таджикистан, отбеляза Алиса, родена в Душанбе), правилни черти, наоколо се въртят чисти, добре гледани деца. Можеш да пътуваш из Израел цяла година, но няма да срещнеш такива доволни и умиротворени лица.

          Тези хора са доволни от съдбата си, от просторните си пещери, наследени от предците, доволни от събраната дъждовна вода, зелената трева и сините небеса. Както в притчата за ризата на щастливия човек, те, както и щастливия човек, нямаха ризи. Те искат само едно – да ги оставят на мира.

          Даже за мен, човек не нов в палестинската провинция, това се оказа неочакваност. Вестникарските статии подчертаваха бедността и осакатеността на бита им и аз очаквах да видя нещастни бедняци, като онези, с които се срещаш  от Йерухам до района на Тахани Марказит в Тел-Авив. Но не, тук нямаше нещастни и онеправдани бедняци, кални сополиви деца, истерични самотни майки, никой не ни показваше празните хладилници и хартийките от общественото осигуряване. Много здраво стоят на земята селяните от Хевронските планини.

          Как преживявате без вода и без електричество?

          Ами ние сме свикнали, те и не ни трябват. Защо са ни? Ето, нагласихме нов кладенец и това е добре.

          Наистина, младежта иска електричество, ето даже и стълбове вкопа. Но Шай не разреши.

          Кой е този Шай?

          От Селището (Маон), движи се с оръжие. Аз, казва, ще ви изпъдя оттук. Това, казва, е наша земя. Но как това може да бъде негова земя, когато ние сме я получили от бащите си?

          Защо живеете в пещери?

          В тях е хубаво, през лятото е прохладно, а зиме е топло. И за овцете има много място. Така ни е по-удобно. Но строим и къщи.

          Действително почти пред всяка пещера имаше постройка, изградена от местен камък. Влязохме в една от къщите, където се е разположило семейството на Махмуд Хамамде, изхвърлено от своята пещера. Домът беше построен, както по-рано са строили култовите здания, без прозорци, със свод, образуван от пресичането на две арки. В единственото помещение с размер 7 на 7 метра по стените имаше юргани и друга покъщнина. Семейство Хамамде наброява 15 души, включително самия Хамамде, свободно говорещ на иврит, родителите му, жената и децата.

          Само да се върнем в пещерата, нищо повече не ни трябва.

          Покажете ни вашата пещера, помолихме ние.

          Първият ни познат на име Абед изчезна за минута и скоро пристигна със старичък трактор като същински таксист. Ние се покатерихме на трактора, Махмуд седна върху двигателя и тракторът запълзя нагоре по грунтовия път под мелодиите на песни от рода на “Повози ни, Абед, на трактора, поне до оградата ни повози”.

          Пътешествието не беше за слабонервни. Тракторът пълзеше по стръмнината, нашите палестински съпровождачи обсъждаха на коя страна е по-добре да се скача, ако той се преобърне. Но скоро пред нас се откри най-хубавият в света изглед на планини и цветуща пустиня. Далече долу белееше Арад. И навсякъде, като чифлици в степта, се виждаха входове на пещери с нашарени корнизи.

          Тракторът се спря и ние се спуснахме по склона във вади, където, окръжена от здрава каменна стена, беше пещерата на Хамамде, а наред с нея – още няколко пещери. Погледнахме в една от тях: там живееше възрастна жена с две малки момиченца, видимо внучки. Те бяха се върнали у дома, въпреки забраната на властите и въпреки заплахата от арест. Едва сега разбрах за какво служат ниските стени-преградки в пещерите. В едното оградено място имаше овце. В другото – храна за овцете. В каменната зидария бе съоръжен нещо като шкаф. В “стаята” за живеене подът беше покрит с рогозки и дюшеци, а пред нея гореше огнище. Беше удивително топло и уютно. Навярно в такава пещера селянката от Галилея е родила своя син в близкия Витлеем. А ето в какви ясли е положила младенеца – в каменната хранилка за овцете. През такава врата тя е поглеждала дали не идват войници.

          Съседната пещера, на самия Хамамде, бе разорена от войниците. Тъжно е да се види разорен дом, даже ако той е пещера. Поседяхме на преобърнатите камъни, а нашите домакини поставиха на огъня чайник и донесоха пресни питки, съвсем не приличащи на градските пити. Печеха ги в печка “табуне” направо в двора на пещерата. Селяните, свикнали с борбата със стихиите в този суров край, не се предават така лесно. Трябва им толкова малко, че не можеш да ги уплашиш с лишения. Няма да им спрат водата, нея я изпраща самият Господ-Бог; няма да блокират електричеството и банковата сметка поради липса на такива. За пръв път у мен се мярна нещо като завист вместо нужното състрадание. Право да си кажа, те съвсем не предизвикваха жалост, а по-скоро възхищение. Седяхме и бъбрехме за нашето житие-битие. Те ни разказаха за пътуванията на панаирите в близката Ята и далечния Холон. Два пъти в годината те рискуват и се отправят в Йерусалим, за да се помолят. Това е изпълнено с немалко опасности – ако войниците  ги заловят, страшно - ще ги пребият и ще ги хвърлят в затвора за няколко месеца. А може би ще рискуват още веднъж и ще достигнат до Тел-Авив и ще погледнат другия живот. Не, те не биха искали да живеят нито в Тел-Авив, нито в Йерусалим. Тук, в планините, въздухът е по-добър, а просторът е по-голям. Но е интересно да се види.

          Тук се засрамих. Аз пристигнах от Тел-Авив и ме приемат по забележителен начин, а те не могат да отидат в Тел-Авив, а пък не им даваме да живеят и у дома си. Но у тези селяни нямаше никаква злоба, влечеше ги към израелците, беше им интересно да разберат как живеем ние, както и на нас ни беше интересно да разберем техния начин на живот.

          Тези овчари не са бедуини, а фелахи, т.е. селяни с постоянно местоживеене. Между бедуините (номадите-животновъди) и фелахите има диалектни разлики в речта. Но, разбира се, в края на пустинята просто няма голяма разлика в начина на живот на фелаха и бедуина. Между пещерите, навсякъде, където е възможно, те сеят ечемик, овес и пшеница. Те имат и маслинени дървета, и нарове, и бадеми. Те живеят, както са живели предците им от памтивека. И живееха също във всички древни пещери – и в Сусие, и в Хирбет Рувейн – докато израелците не ги прогониха оттам и не окачиха знак за археологически разкопки. Децата им ходят в училище, което вездесъщият борец за интересите на еврейския народ Шай се готви да събори.

          Те всеки ден виждат как на отнетата им земя богато живеят “новите еврейски селища” с техния огромен бюджет, изпомпан от нас, израелските данъкоплатци. Те не са против заселниците да живеят там, но като добри съседи, а не като окупатори.

          С трактора Абед ни откара обратно до колата и русите коси на Алиса се развяваха от вятъра като знаме. Дълго се прощавахме и разменяхме номерата на мобилните си телефони. И си мислехме как забележително можем да живеем заедно, само да им се дадат равни права и да не ги обиждат. Напразно хората се страхуват, та нали с мир може да се дойде във всяко палестинско село и ще ви посрещнат добре.

          А няколко дни след нашето пътуване – и това е обещаният добър край – БАГАЦ реши, въпреки яростната съпротива на армията и заселниците, незабавно да върне изгнаниците. Ако ги подкрепим, тия селяни ще могат да останат в пещерите си. А повече не им трябва.

 

          П.П. Мина повече от година и аз отново се оказах в края на пещерите. Този път армията пренебрегна решението на Върховния съд и отново изгони стотици жители от пещерите. Военните не ги домързя и докараха огромна машина-таран, за да съкрушава крепостните стени. С тарана те пробиха сводовете на пещерите, възникнали през геоложкото минало и обитавани от хиляди години. Булдозерите и динамитът засипаха с пясък кладенците, за да умрат от жажда оцелелите. Отново добрите израелци се отправиха във Върховния съд и отново получиха поредната хартийка, само че тази хартийка не струва и стотинка. Можеш да я окачиш в рамка на стената наред с решението да се завърнат изгнаниците от Икрит и Бирама.

          Обещах хубав край. Но хубавият край ще настъпи само, когато изчезне ционистката държава и на нейно място дойде една единна Палестина с равни права за всички жители.

 

2000-2002 г.

 

Мутрата и огледалото

 

          Съветските хора по забележителен начин умееха да четат между редовете на “Правда” и да поправят “разказвача”, гледайки програмата “Време”. Рано е да се сдава това умение в архива. Израелският официоз, включително и телевизията, не се интересува от истината. Целта му е да ви мобилизира, да предизвика праведния ви гняв и да ви превърне в яростен привърженик на официалната линия. Този метод е пропаганда. Пропагандата не винаги е лъжа, понякога просто не е цялата истина. Не виждаме и не чуваме противовеса на официоза – палестинския преразказ на събитията – дори и защото, грижейки се за нашата невинност, Израел още в първия ден бомбардира до насита антените на палестинското радио. В Израел няма палестинска телевизия (но затова пък имаме германска и турска), а личните контакти с палестинци са минимални.

          От време на време виждаме съобщенията на европейските и руските станции и вестници. Те също са близки до израелската позиция – налага им се да вземат предвид мнението на евреина-редактор в Лондон или Москва, понеже никой не иска да се противопоставя на американците, стоящи плътно зад Израел. И все пак те са по-обективни, дори и заради това, че не им се налага да ни разпалват и мобилизират. Израелските официални кръгове негодуват, когато през този отдушник се промъкне неприятна истина. Но, както казва пословицата, “не се сърди на огледалото, ако мутрата е крива”. Това, на което трябва да се сърдим, е кривото огледало на нашата собствена преса.

Аз не напразно работих за Би-Би-Си в Лондон заедно с моя старши другар Анатолий Максимович Голдберг, когото някои от вас може би помнят. Би-Би-Си изискваше от журналистите си да се стремят към уравновесеност и обективност. Затова виждам простите похвати, с които се създава общественото мнение в Израел и в частност в руската община.

          Всяка израелска жертва на конфликта има име, портрет, биография. Слушаме гласовете на осиротелите деца, овдовелите жени, безутешните майки. Убитите палестинци остават безименни. Това са само номера и числа – двама убити, 60 ранени. 10 убити, 120 ранени, 130 убити, 6 хиляди ранени. Ние не виждаме лицата им, не чуваме разказите на семействата им. Израелската телевизия с часове говори от мъничкия преден пост Псагот или от Гило, но ставащото по улиците на Рамала или Бейт-Джала виждаме само през обектива на снайперската пушка. Как се чувствува палестинската жена, чийто дом рушат израелски танкове? Какво е искало да постигне в живота 12-годишното момче, преди черепът му да бъде разцепен от куршум “дум-дум”1? Ние не знаем това и няма да го узнаем от нашата преса.

          За да има утре мир, нашите вестници и телевизия трябва днес да отделят равно място и време на всеки убит, а не само на еврейските жертви. Къде е разказът за 14-годишното момиченце Газала,  застреляно от израелски снайперист на 4 ноември 2000? Тя се е връщала от училище в къщи, когато я поразява куршумът. Къде е разказът за живота и смъртта на Мухамад ад-Дора, единственото загинало палестинско дете, придобило пълно име? За израелската преса то е само нежелан пропуск в информационната война - но къде е разказът за момчето, тръгнало с баща си да купи стара кола, а намерило смъртта?

          Играе роля и изборът на думите. Палестинците винаги “беснеят” или “правят погроми”, а израелците ги “сдържат”, ние имаме “хирургически точни попадения”, а те – “зверска жестокост”, нашите войници “защитават Родината”, а техните деца са “изпратени от Арафат”, тяхното въстание е “организирано от палестинските власти”, а нашите войници “изпълняват дълга си”. Нашите хора са “жестоко измъчвани”, а палестинците “случайно са загинали в престрелка”, израелските предложения са “щедри и великодушни”, а техният отказ е “опит да постигнат своето със сила”. За нашата “грешка” като разстрелването на майка с бебе в такси ние можем да “изразим съжаление” (даже не да се “извиним”), а за техните “престъпления” единственият достоен отговор е ракетният залп.

          Неопитните имигранти се хващат на тези думички като на мошенически договор за наемане на квартира. Помнете, че търговските и борсови посредници не са единствената част от израелското общество, която злоупотребява с доверието ви.

 

2001 год.




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: nwo
Категория: Политика
Прочетен: 1869820
Постинги: 49
Коментари: 415
Гласове: 285
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031