Блогът на valchangonchev :: Отзвукът сред българите от първата общоруска революционна обстановка (1859—1861)

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

25.11.2015 23:46 - Отзвукът сред българите от първата общоруска революционна обстановка (1859—1861) - Огняна Маждракова-Чавдарова /сп. 'Векове' 1980 г./

Автор: valchangonchev Категория: Други

Прочетен: 1710 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 26.11.2015 00:11

Отзвукът сред българите от първата общоруска революционна обстановка (1859—1861)
Огняна Маждракова-Чавдарова
   Значението на Русия като Велика сила, с която са свързани надеждите за решаване на българския национален въпрос през епохата на Възраждането, близостта на езиците и засиленото културно общуване предопределят живия интерес на българската общественост както към външната политика на Русия, така и към нейния вътрешно-политически живот. Първата общоруска революционна обстановка (1859—1861 г.) и съпътствуващите я събития намират широк отклик сред българите и оказват въздействие върху българската политическа мисъл. Това е естествено поради особеното място, което заема първата общоруска революционна криза сред кипежа на националноосвободителните и буржоазно-демократични движения, разтърсващи Европа в края на 50-те и началото на 60-те години на XIX в./1/
   Българският възрожденски печат се оказва интересен извор за проучване отклика в чужбина от революционния подем в Русия в навечерието на селската реформа от 1861 г. и непосредствено след нейното провеждане. А отношението на българите към революционните събития през 1859—1861 г. не е било предмет на специално изследване, както не е проследено и въздействието на тогавашната обстановка в Русия върху българското националноосвободително движение. Като принос към тази голяма тема, тук ще анализираме част от отпечатаните у нас съобщения, които са интересни с оглед историята на руското революционно движение и съпоставяйки три печатни органа, застъпващи позициите на различни обществени групировки: в. „България“, сп. „Български книжици“ и в. „Дунавски лебед“. Наред с материалите, почерпени от споменатите три издания, са привлечени и документални сведения, потвърждаващи популярността на „Колокол“ сред българите.
   Вестник „България“, излизащ в Цариград (28. III. 1859—23. III. 1863 г.) под редакцията на изтъкнатия публицист Драган Цанков съдържа разнообразна информация за обществено-политическите борби в Русия. Под влияние на френски, католически среди този редактор превръща вестника в орган на униятското движение, пропагандира западна външнополитическа ориентация./2/ Учил някога в· Одеса и Киев, Цанков следи отблизо кризата, разтърсваща самодържавна Русия. Главният източник на новини е френският буржоазен печат, но пряко или косвено той използува също руски и други вестници./3/
   В броя от 1 юни 1860 г. на в. „България“ се коментира една акция на дворяни от Владимировска губерния, които подали прошение до Александър II./4/ Текстът на прошението е взаимствуван чрез „Журнал де Константинопл“ от „Колокол“. Препечатаният материал отразява недоволството на опозиционно настроените дворяни, настояващи за коренни реформи, за равенство на всички пред закона, за избирателност в управлението, за ликвидиране корупцията сред администрацията и съдиите и пр.
   Кризата на правителствената политика и засилването на революционното движение намират широко отражение във в. „България“, но с известно закъснение — най-много такива материали има през пролетта на 1862 г. Според вестника, руското правителство се занимава с два въпроса — откупуване земите, отредени за селяните и въпросът за съставяне на народно представителство. „От друга страна —- пише вестникът — народът ври. Той иска едно състояние на работите по-съобразно на разумът и на правдата“. Присъединявайки се към преценката на в. „Опинион насионал“, българският публицист счита за неизбежна революцията в обширната руска империя. По-нататък се описват борбите между отделните партии, брожението в някои губернии и сред учащите се, набляга се на влиянието на задграничния революционен център начело с Ал. Херцен във всички краища на Русия.
   Богатите сведения за обстановката в Русия в броя от 16 април 1862 г. пораждат въпрос за източника им. В началото се цитира „Опинион насионал“, но· главната част на материала започва с думите: „Опозицията, пишат ни, е станала страшна в провинциите Тверска, Московска, Смоленска, Владимирска“. Думите „пишат ни“ будят неяснота дали целият последващ текст е почерпен от кореспонденции на споменатия френски вестник или е получена и допълнителна, пряка информация. В този брой на в. „България“ се изтъква, че младежта от университетите, гимназии, лицеи, дори семинарии, се показва от ден на ден по-либерална, нещо повече — „казуват за едно тайнствено движение между разколниците, които правят една третя или една четвърта част от народонаселението, и както искат да кажат, че те представляват демокрацията от общините“. Уверяват, продължава вестникът, че правителството не е сигурно във войската, дори в царската гвардия, от която по-голямата част от младите офицери принадлежат малко или много на политическата школа на Александра Херцена; че вестникът Колокол (Звънец), който се издава в Лондра от тоя началник на демократическата партия в Россия, вмъкнува са в сичките села, дори до дъното на Сибир, и че от единия край до другия на Россия народът и благородните искат с голям вик „Земският събор“, сиреч, народното събрание“./5/
   Изброените симптоми на революционното брожение отговарят на действителността. Повикът за свикване на земския събор наистина е популярен по това време. Известно е, че В. И. Ленин отбелязва стремежа на дворянството да ограничи самодържавната власт чрез представителни учреждения като характерно явление за следреформената обстановка.
   За политическите партии в Русия и борбата помежду им, в същия брой на в. „България“ са изказани още интересни преценки, които дообрисуват картината на революционната криза: „Правителството е дълбоко смутено и царят плува нерешителен между разните партии, които гледат да уловят управлението на работите. Тия партии на чет са четири:
1.    Революционална демократическа партия, която няма придадени началници вътре в империята.
2.    Умерена либерална партия, на която са присъединява една голяма част от благородните.
3.    Партията от Дворът, която са нарича в Россия немската партия.
4.    Олигархическата руска партия, която са управлява от Великия княз Константин, брат на императора. Тая последната партия, казуват, победила“.
   От съдържанието на тази информация се долавят несъмнени симпатии към антикрепостнически я лагер. Забележително е още, че революционно демократическата партия е поставена на първо място при изброяване на партиите в Русия.
   Интересно е и съобщението по повод появата на задграничния руски вестник „Будущност“. В бр. 90 на в. „България“ е препечатано (не е ясно от кой вестник и дали е взето дословно или с известна намеса на редактора) едно своеобразно обявление — дописка от Петербург, в която се разгласява начеващото издаване на новия вестник в Лайпциг. Главен сътрудник на „Будущност“, според известието, е княз П. Долгоруков „братовец“ на В. А. Долгоруков — началник на политическата полиция в Русия. В Петербург вече са дошли отделни обявления (пробни броеве) от този вестник, който по думите на дописката „ще има много повече важност от Колоколът (Звънецът), който ся обнародва в Лондра. Лондонският лист ся ограничава да отказва, да нападва и да псува. Руският вестник, който ще ся обнародва в Лайпциг, има една положителна програма от наставления, прилични да се изпълнят. Той иска едно установление (конституция — О. М.) за Русия, сиреч, ограничение на императорската власт. . .“/6/.
   Изказаните от петербургская дописник мисли и препоръчваното от него издание изглежда са допаднали на Драган Цанков и българският публицист се солидаризира с предпочитанията на този дописник към умерената „положителна програма“ на лайпцигския вестник в сравнение с „Колокол“.
   Независимо, че революционните идеи на Ал. Херцен са му чужди, Драган Цанков понякога прибягва до извадки и позовавания на „Колокол“ и съобразно про-западната си ориентация критикува балканската политика на царска Русия. Такъв характер има коментарът на статията „Сърби и черногорци“ от Ал. Херцен - поместен в същия брой на в. „България“. Вестникът съобщава и някои позитивни факти за голямото разпространение на „Колокол“ в Русия. В една препечатана or в. „Час“ дописка са отразени мерките на властта против тези, които четат „Колокол“. Поводът е обръщението на ген. Ушаков до войската във Волиния. „Генералът — съобщава в. „България“ — подновява формалното запрещение да се чете „Колокол“ — вестник, който ся обнародва в Англия и който не ласкае никак руското правителство за злоупотребленията му. Солдата, чели тоя вестник в Киев, ся затворили от полицията в една крепост“./7/
   Подемът на руското революционно движение, пропагандата чрез антиправи-телствени прокламации и пр. също намират отражение на страниците на в. „България“. Такъв характер има обширното обръщение към поляците, взето от „Руска правда“ — нелегално издание в Петербург. Този пламенен призив за съвместна борба на руси и поляци срещу царизма завършва с думите: „Правителството обещава конституция, но ние ви казваме — братя, подайте си ръка часът до(й)де, за да се наредим сички под същия пряпорец на свободата“./8/ От „Колокол“ е препечатан адрес на група руски жени до полските жени, в който се изразява съчувствие към идеята за пълна независимост на Полша. В придружаващата го редакционна бележка се споменава един опит за взаимно разбирателство на руски и полски студенти, за да се предприемат задружни действия./9/ Вниманието на редактора на в. „България“ към руско-полските взаимоотношения се засилва още повече през 1863 г./10/
   Живият интерес сред българската общественост към революционния кипеж в Русия през 1859—1862 г. се потвърждава и от съдържанието на списание „Български книжици“ (Цариград, 1858 — юни 1862 г.). Списанието е основано от Димитър Мутев, по-късно се редактира от Гаврил Кръстевич, а от началото на 1860 г. — от Тодор Ст. Бурмов. Т. Бурмов като руски възпитаник, отделя значително внимание в „Български книжици“ за положението на руския народ при Александър II. Списанието набляга по-малко на текущите новини, макар че и те са застъпени, а отделя повече място на статии и материали от общ характер, разкриващи същността на обществено-политическия строй на дореформена Русия. Хвърля се светлина върху взаимоотношенията между класите и социалните прослойки и след реформата. Независимо от твърде умерените си разбирания, редакторът дава място на много материали за безправното положение на крепостните, подтикнат от желанието да се разубедят българските селяни, готвещи се да напуснат завинаги родните си места и да се заселят на руска земя, с надежда че ще се отърват от тежкия данъчен гнет и беззаконията.
   Според една от статиите, селяните в царска Русия са съвсем подтиснати: „Те най-много дават данок, но най-малко ся почитат; те най-много ся трудят, но най-малко имат. . . най-много се онеправдават от законът“. От труда на селяните „чака царят, от неговата работа ся обличат, хранят и разкошствуват благородните, чиновниците, свещениците и калугерите. . .“/11/ Другаде дворяните са наречени „еничари“ и отново се подчертава класовото неравенство и обществените недъзи в самодържавна Русия./12/
   На страниците на „Български книжици“ ясно се говори и за недоволството на селяните от указа за отменяне на крепостното право и половинчатото решаване на аграрния въпрос. Списанието постоянно информира читателите и за брожението и демонстрациите в Полша./13/ В „Български книжици“ проникват сравнително по-малко сведения за прояви на опозиционното и революционното движение в Русия. Между тях е съобщението от юни 1861 г., че в Киевския университет е разкрито „дружество, враждебно на руското правителство“. Попечителят на учебния окръг Н. И. Пирогов е свален от длъжността си — вследствие на тези разкрития и много от членовете на дружеството са арестувани./14/ През лятото на 1861 г. зачестяват известията за бунтовните движения както в Полша, така и във вътрешността на Русия, поради прогласеното, но „незавършено уничтожение на робството“. Конкретни данни има за вълненията и селските бунтове в Казанска, Пермска, Курска, Тамбовска и Пензенска губернии./15/
   Информацията на „Български книжици“ за задграничния руски печат и нелегалните издания е сравнително по-оскъдна. И тук се съобщава, че ген. Ушаков подновява забраната да се чете „Колокол“. Повлиян от официалните нападки и съобразно своите разбирания, редакторът Т. Бурмов характеризира „Колокол“ по следния начин: „Този журнал е враждебен на правителството и подкрепя началата на анархията и безредието“./16/ От нелегалните издания в Русия „Български книжици“ поменава само един вестник, издаван тайно във Варшава (септември 1861 г.) Въз основа на „скришния варшавски вестник“ — се уточнява броят на жертвите и значението на демонстрациите във Вилно на 5 август, омаловажени от правителствените вестници./17/
   През 1860—1862 г. в списанието се поместват рекорден брой информации и статии с руска проблематика. И в този случай несъмнено е косвеното въздействие на революционната обстановка върху подбора и характера на материалите.
   Най-значителен интерес представляват материалите във в. „Дунавски лебед“ (1 септември 1860 — 24 декември 1861 г.), издаван в Белград от Г. С. Раковски. Ръководителят на българското националноосвободително движение е добре запознат с проблемите на руското обществено развитие. До пролетта на 1860 г. — близо две години той живее в Одеса, през юли 1861 г. отново посещава този град и добива нови непосредствени впечатления, а освен това е в постоянни писмени връзки с представители на българската емиграция в Южна Русия.
   При осветляване на революционния кипеж в Русия в. „Дунавски лебед“ съществено се отличава и по подбор на материалите и по интерпретация от другите български периодични издания. Разликата още веднъж потвърждава дълбоко прогресивните, последователно интернационални възгледи на Раковски./18/ Докато в. „България“, подчертава най-вече опозиционното движение сред дворянството, а сп. „Български книжици“ информира предимно за положението на руското селячество, то „Дунавски лебед“ поставя ударението върху актуалните проблеми на революционното движение в Русия - появата на нелегални прокламации, тяхното значение и насоченост и практическите стъпки за руско-полско революционно сътрудничество.
   В броя от 3 октомври 1861 г., като се позовава на австрийския вестник „Вандерер“, „Дунавски лебед“ съобщава, че вълненията в Полша „имат тайно съюз и в сама Русия с либералная част“. Доказателство за това е обстоятелството, че „и в Варшава и в Петербург ся издават някакви си тайни новини, които една и съща цел гонят и на които паролата ся състои в тия речи: „Заради взаимна свобода“.

   Според „Дунавски лебед“ тези „тайни новини“ причиняват големи затруднения на руската полиция, която много пъти трябвало да смъква от къщите разлепените там екземпляри. Задачата на тези прокламации е да популяризира идеята за конституция — „устав“. Според редактора, „целта на тия плакати — за да се говори заради устав — ся достигна“./19/ Тази информация представлява съвременен отзив за дейността на руските и полските революционери в най-напрегнатия момент на революционната обстановка в Русия -—лятото и есента на 1861 г., когато се открива така наречената епоха на нелегалните прокламации. При това правилно е доловена целенасочеността в работата на революционните центрове в Петербург и Варшава, които „една и съща цел гонят“ и имат общ девиз: „Заради взаимна свобода“.
   Г. С. Раковски забелязва новото в обстановката несравнимо по-добре от споменатите вече български редактори. Източниците му са очевидно по-широки и са: от друго естество. Ярко доказателство за това е, че той вмъква във вестника си съобщение за появата на нелегалното периодично издание „Великорус“ и дори публикува една извадка от неговия първи брой, появил се през юни 1861 г./20/ Както е установено от съветските историци, той е издание на комитета „Великорус“, който макар и дълбоко законспириран, стои в центъра на революционното движение в Русия./21/
   Засега не се знае откъде Г. С. Раковски е черпил сведения за съдържанието и разпространението на „Великорус“, но самото отпечатване на отзив за него в български вестник е важен факт. Прави впечатление бързината, с която Раковски откликва на този нов момент в руското революционно движение. Редакцията на „Колокол“ съобщава за „Великорус“ на 15 септември, „Дунавски лебед — на 3 октомври 1861 г., а полският вестник „Стражница“, чийто отзив обикновено се сочи като пример за въздействието на „Великорус“, помества изказване за програмата му едва на 2 февруари 1862 г.
   Г. С. Раковски системно отбелязва различни прояви на антиправителственото движение. Вниманието ни привлича описанието на студентските демонстрации в Петербург в броя от 10 октомври 1861 г./22/ Интересно е, че съобщението за тях в „Дунавски лебед“ предхожда известията за същите събития в „Колокол“, където затварянето на университета и студентската демонстрация са описани на 15 октомври./23/
   Вълненията сред полския народ Раковски отразява от революционни позиции. Докато Драган Цанков подробно описва почти всяка демонстрация, Раковски запознава българския читател с новото и същественото — отбелязва отличната организация, постигната от ръководния комитет във Варшава и появата на литографии, популяризиращи идеята за република. Неговият· верен политически усет го насочва и към актуалния проблем — единодействието между руските и полските революционери. Като революционен ръководител, той се интересува тъкмо от конспиративните връзки, които са един от главните фактори не само за успеха на натиска върху самодържавието, но и за изхода от общата борба против абсолютизма и реакцията в международен мащаб.
   На няколко пъти, в различни рубрики на вестника, Раковски подчертава тайния съюз между полските патриоти и „либералная част“ в Русия. По повод все по-честите мирни демонстрации в Полша той специално отбелязва, „че множьство младаго духа русси (подчертано в оригинала), кои веки не щат да живеят под мъчитьлское губитьлство, ся съгласни с тех и съдействуват им в предприятие“. В друг брой той отново се връща към тази мисъл и припомня на читателя: „Ние много пъти споменахме, че демонстрациите в Полша имат съюз с свободожелателната партия в Русия"./24/ Очевидно Г. С. Раковски оценява правилно идеята за руско-полски революционен съюз, която отразява обективната необходимост от съчетаване на националноосвободителните задачи със социални преобразования, пропагандирана упорито от Ал. Херцен и неговите съмишленици.
   В. „Дунавски лебед“ отразява събитията в Русия най-аналитично. Неговите съобщения насочват читателите да правят разграничение между официална Русия и руския народ, между самодържавието и „свободожелателната партия“, на чиято страна са несъмнените симпатии на редактора. Същевременно вестникът подчертава огромното международно значение на политическите и социалните борби в руската империя за съдбата на самодържавието и за общото съотношение между реакционните и демократичните сили; преценява реалистично и обективната връзка между вътрешното положение на Русия и външнополитическата й активност — първостепенно условие за поставяне и решаване на Източния въпрос.
   И така, нито един български печатен орган не застава на страната на консервативните сили — в защита на помещиците и феодалния ред, а напротив, в една или друга форма българските публицисти изразяват симпатии към антикрепостния лагер. Като се знае значителния брой абонати и читатели на разгледаните периодични издания в България и сред нашата емиграция, несъмнена е добрата осведоменост на българите за събитията в Русия. Това е един от факторите за значително въздействие върху обществената мисъл у нас на политическия кипеж в Русия, независимо че той не прераства в революция.
   Наред с българските вестници и списания, за вникване в същността на обществените и социалните борби в Русия допринася пряко и руският задграничен печат. Въпросът доколко са били познати у нас изданията на „Вольная русская типография“ в Лондон и за тяхното въздействие, е тясно свързан с разглеждания проблем. През последните години въпросът за връзката между Г. С. Раковски и Ал. Херцен и общо за ранния период на българо-руските революционни връзки е обект на задълбочени научни дирения./25/ Оскъдният изворов материал обаче затруднява изучаването на въздействието на свободния руски печат у нас.
   В тази насока всеки нов документ е твърде полезен. Въз основа на документи от румънските държавни архиви се установиха някои факти около получаването на течения от „Колокол“ по абонаментен ред в българското училище в Болград — по-точно от директора на Болградската гимназия и известен публицист Д. Мутев./26/ През 1861 и през 1862 г. Д. Мутев получава „Колокол“ — срещу 110 гроша годишен абонамент, внесен чрез големия търговец Евлоги Георгиев, който често услужвал на Болградското училище за набавяне на книги и списания, като използувал търговските си връзки с различни европейски страни. Пребивавайки в Галац, Евл. Георгиев спомага за прехвърляне на книги до Болград и от Болград до Одеса, т. е., съдействувал за улесняване връзките между българите от Болград и Одеса —два от центровете, където живеела най-многобройна и активна българска емиграция.
   Абонаментът за „Колокол“ е осигурен вероятно чрез Виена. Основание за това предположение дават разменените писма по уреждане сметките и дълга на Болградското училище към Евл. Георгиев. От документите не е ясно, дали абонаментът е лично на Д. Мутев или ще ползува респективно библиотеката на повереното му училище./27/ Така или иначе фактът, че течения на „Колокол“ за 1861, 1862, а вероятно и за други години са били притежание на Д. Мутев, потвърждава добрата информираност на нашите публицисти. Вече се спомена, че Д. Мутев полага основите на сп. „Български книжици“ и макар в периода 1859—1861 г. той да не е вече редактор, връзките му с редакцията не са прекъснати. От друга страна, няма съмнение, че отделните броеве на „Колокол“ ще да са четени и ползувани от по-широк кръг български дейци — учители от Болградската гимназия и по-будни българи в Болград, които се вдъхновяват от борбите за ликвидиране на крепостното право.
   Като се знае ролята на Болградското училище като разсадник на кадри и активното участие на българите от този град в националноосвободителните борби, ясно е какво значение има запознаването с „Колокол“ на средите, даващи тон в обществения живот на тукашната българска емиграция. „Колокол“, както е известно, прониква не само сред българската емиграция, но и в България. През Цариград минава един от пътищата за прехвърлянето му нелегално в Одеса и оттам към вътрешността на Русия./28/ Една преписка в Историческия архив при Народната библиотека „Кирил и Методий“ хвърля нова светлина върху известния факт за получаването на „Колокол“ (екземпляри от него) в отделни български градове. Този път инициативата изхожда от българските студенти в Париж. През февруари 1862 г. Тодор Шишков, който от есента на 1861 г. е във френската столица, изпраща един брой от „Колокол“ и 2 броя от руския в. „Будущност“ на свои приятели в Ст. Загора, където по-рано е учителствувал./29/ Пратката е адресирана до близкия му Хр. Арнаудов в Цариград, ползуващ се с доверието на турските власти, който прави лична услуга на Т. Шишков и на свой ред препраща изпратените му списания и вестници в Ст. Загора.
   Сам Т. Шишков е известен учител и публицист. Малко преди заминаването му за Франция дори е поканен от Раковски да бъде съредактор на „Дунавски лебед“, но той отказва. В Париж, както личи от преписката му, Шишков живее в квартирата си заедно с неизвестен поляк. Освен това, Шишков се сближава изглежда с д-р Георги Вълкович — познат съчувственик на идеите на Херцен, предполагаемият български приятел на М. Бакунин, който през 1862 г. посещава Лондон./30/ Като се имат пред вид връзките на д-р Вълкович с руски и полски революционери, току-що споменатият почин на Т. Шишков да изпрати броеве от „Колокол“ и „Будущност“ в България, се разкрива в друга светлина —не като изолиран случай. Той трябва по-скоро да се тълкува като плод на настроенията на българите в Париж, групирани около д-р Вълкович, които се намират под влиянието на прогресивните идеи на руските и полски емигранти и желаят тяхното популяризиране.
   Най-силно влияние на прогресивната руска политическа мисъл изпитват разбира се пребиваващите в Русия по време на революционния подем български учащи се в средните и висши учебни заведения. Сред тях се ползува с особена популярност „Современник“.
   Тези макар и откъслечни данни, прибавени към сведенията, почерпени от българския периодичен печат, потвърждават, че пряко или косвено прогресивният руски печат допринася и сред българите да си пробие път мисълта за двете Русии, пропагандирана от вождовете на руската революционна демокрация. Обективните условия от началото на 60-те години на XIX в., следователно, създават почва да се открият нови перспективи за засилване на българо-руските връзки — вече на нова революционна основа.
   Разгледаните периодични издания ·— в. „Дунавски лебед“, в. „България“ и сп. „Български книжици“ — подхранват живото съчувствие сред българите към справедливата борба на народните маси в Русия. В най-голяма степен за това допринася органът на българското национално революционно движение „Дунавски лебед“, който поражда интерес към същността на политическия кипеж в Русия, към конспиративната практика на руските и полските революционери. Насочвайки вниманието към зараждащото се революционно единодействие между руси и поляци, Г. Раковски внушава верния път на задружна борба на всички прогресивни сили против реакцията и абсолютизма. В такава светлина отзвукът от революционните събития в Русия през 1859—1862 г. сред българската общественост се очертава като важно звено от предисторията на българо-руските революционни връзки, така оживени и ползотворни през следващите исторически периоди.

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

1   М. В. Нечкина, Революционная ситуация в России в исходе 1850-х — начале 1860-х годов. В:    Революционная ситуация в России в 1859—1861 гг., т. I, Ред. В. А. Дьяков, Я. И. Линков, И. С. Миллер, М. В. Нечкина, А. В. Смирнов, М., 1960; К. Маркс и Ф. Энгельс, Сочинения, М.,    1958, т. 12, с. 672; А. К- Воробьева, К. Маркс и Ф. Энгельс о революционном движении и революционерах России. Вопросы истории, 1968, кн. 4, с. 49.
2    По-подробно за в. „България“ и другите споменати български периодични издания у: Г. Боршуков, История на българската журналистика 1844—1885, С., 1976.
3    В. „България“ цитира относно руските събития вестниците: Журнал де деба, Журнал де Константинопл, Курие д’Ориан, Патри, Опинион Насионал, Курие дюдиманш, Месоже дю миди, Ендепанданс Белж, Конститюсионел, Ле Норд, Одесский вестник, Колокол, Петербургский вестник, Инвалид, Северна пчела и др.
4    В. „България“, г. II, бр. 63, 1 юни 1860, с. 161.
5    Пак там, г. IV, бр. 1, 16 април 1862, с. 5.
6    Пак там, г. II, бр. 90, 7/19 дек. 1860, с. 592
7    Пак    там,    г.    III,    бр. 7, 24/5 юли 1861,    с. 56.
8    Пак    там,    г.    IV,    бр. 6, 21 май 1862, с.    62.
9    Пак    там,    г.    III,    бр. 8, 31/3 юли 1861,    с. 62.
10   К. А. Поглубко,    О пребивании братьев    Кельсиевых на Балканах, Известия на нар. музей — Варна, кн. 6,    1970,    99—101 изтъкна, че в. „България“, бр. 47 от 4 март 1863 г., помества интересно обръщение на руския политически емигрант В. И. Келсиев до братята поляци.
11    Сп. Български книжници, бр. 17, септемри 1861, 305—306.
12    Пак там, бр. 8, юли 1861 г., уводна статия-
13    Пак там, г. IV, бр. 1, май 1861 и др.
14 Пак там, г. IV, бр. 2, юни 1861, с. 62.
15    Пак там, г. IV, бр. 1, май 1861, 22—23 бр. 5, юни 1861, с. 108.
16    Пак там, бр. 8, юли 1861, с. 160.
17    Пак там, бр. 16, септемри 1861, с. 287.
18    За възгледите на Г. С. Раковски виж: Д. Косев, Идеологията на Г. С. Раковски — В: Георги Стойков Раковски. Възгледи, дейност и живот, т. I, С., 1964; Г. Боршуков, Новото и особеното в журналистиката на Г. С. Раковски, същия сборник, с. 79 и сл.; В. Трайков, Раковски и балканските народи, С, 1972; О. Маждракова-Чавдарова, Национално-освободителното и революционно движение в Европа през погледа на Г. С. Раковски според „Дунавски лебед“. Исторически преглед, 1970, кн. 3,    72—88.
19    Дунавски лебед, , бр. 53,    3 октомври 1861.
20    Пак там, с. 212; По-подробно вж: О.Маждракова-Чавдарова, Г. С. Раковски за революционната обстановка в Русия през 1860—1861 г. В.: сб. В памет на акад. Мих. Димитров, С, 1974, 181—200.
21    Н. Н. Новикова, Революционеры 1861 года. „Великорусе“ и его комитет в революционной борьбе 1861 г, М., 1968; А. Ф. Смирнов, Революционные связи народов России и Польши 30—60 годы XIX века, М., 1962, с. 208; Восстание 1863 года. Материалы и документы. Русско-польские революционные связи, т. I М., 1963.
22    Дунавски лебед, бр 1    54,    10 октомври 1861, с. 217.
23 Колокол, газета А. И. Герцена и Η. П. Огарева. Вольная русская типография 1857— 1867. Лондон—Женева. Факсимильное издание в 11 выпусках, вып. .IV, бр. 109, 15 октомври 1861; Вж. статията на Ал. Херцен „Петербургский университет“.
24    Дунавски лебед, бр. 53, с. 212 и бр. 54, с. 217.
25 К. А. Поглубко, Очерки истории болгарско-российских революционных связей (60—70-е годы XIX века), Кишинев, 1972; В. Велчев, Г. С. Раковски и А. И. Херцен, Ёзик и литература, 1971, кн. 4.
26 Д. Мутев (1820—1864) е завършил Решельовската гимназия в Одеса и Историко-филологическия факултет в Москва, има докторат в Германия. По-късно е преподавател в Петербургский университет.
27    Archiva Statului-Bucuresti, f, Ministeru cultelor si instructiunei publice, dos. 483 1863,    46—48, 68—69.
28 В. А. Гросул, Зарождение российской революционной эмиграции в Юго-Восточной Европе. В-: Балканаский исторический сборник, Кишинев, т. III, 1973, 62—113,
29    БИА — НБКМ, ф. 140 Й. Дайнелов, а. ед. 1,    83—100.
30    В. Велчев, пос. статия.

====================================================================

сп. "Векове", бр. 2, 1980 г.

Нагоре

Тагове: Други,